Общо взето за Демона се признаваше, че е втората по важност личност в организацията. Последния път, когато се бях срещнал с лице от неговия ранг, беше в разгара на една война с други джерег и членът на съвета, с когото говорих, ми даде ясно да разбера, че трябва да се постарая нещата да се успокоят, за да не се „постарае“ той лично. Споменът ми от въпросната среща не беше от най-приятните.
— Какво иска? — попитах.
— Среща с теб.
— Говна. Двойна камара говна. Драконови говна. Някаква представа защо?
— Не. Но е избрал място за среща в нашата зона, ако това изобщо говори нещо.
— Не говори много — отвърнах. — Кое място?
— Ресторант „Синия пламък“ — отвърна той.
— „Синия пламък“, а? За какво ни подсеща това?
— Май си спомням, че си „работил“ там два пъти.
— Вярно. Много добро място да претрепеш някого. Високи сепарета, широки проходи, дискретно осветление и в район, където хората предпочитат да си гледат своята работа и да не се бъркат в чуждата.
— Точно. Насрочи я за два следобед. Утре.
— _Следобед?_
Крейгар ме погледна озадачено.
— Точно така. Следобед. Тоест, когато повечето хора са се наобядвали, но още не са вечеряли. Трябваше и сам да загрееш.
Пренебрегнах сарказма му.
— Нещо ни се губи — рекох, метнах шурикена и го забих в стената до ухото му.
— Много смешно, Влад…
— Тихо. Значи какво правиш, за да убиеш професионален убиец? Особено някой, който много се грижи движенията му да не влизат в никакъв шаблон?
— Ами… определяш му среща. Точно като Демона.
— Точно. И, разбира се, полагаш всички усилия, за да събудиш подозренията му, нали?
— Ъъъ, ти може би го правиш. Аз не.
— Адски си прав! Искаш да изглежда като най-обикновена делова среща. А това значи, че искаш да му платиш обяда. А това означава, че не я уговаряш да речем за два следобед.
Той помълча известно време: мъчеше се да проследи малко заплетената ми логика.
— Е, добре — отстъпи накрая. — Съгласен съм, че е малко необичайно. Но защо?
— Де да знам. Виж какво: събери всичко, което можеш да научиш за него, донеси ми го тук и ще се опитаме да разберем. Може нищо да не значи, но…
Крейгар се усмихна, извади от вътрешния джоб на наметалото си малък бележник и започна да чете:
— Демона. Истинско име неизвестно. Младеж, вероятно на не повече от осемстотин години. Никой не е чувал за него преди Междуцарствието. Появил се е малко след като лично е убил двама или трима членове на стария съвет, оцелели след разрушението на град Драгара, мора и нашествията. Изградил организация от онова, което останало, и помогнал домът отново да започне да трупа приходи. Между другото, Влад — той вдигна очи към мен, — изглежда, че идеята да се позволи на източняци да си купуват титли в Джерег, е негова.
— Виж, това е интересно — рекох. — Значи трябва и да му благодаря, че баща ми има възможност да прахоса дохода от четиридесет години работа, за да го плюят като джерег в добавка на това, че го плюят като източняк. Ще трябва да измисля как да му благодаря.
— Бих могъл да ти изтъкна — рече Крейгар, — че ако баща ти не беше купил тая титла, ти нямаше никакъв шанс да влезеш в бизнеса на дома.
— Може би. Продължавай.
— Няма много повече. Не че е стигнал съвсем до върха; по-точно е да се каже, че е стигнал донякъде и е обявил, че върхът ще е там, където е той. Сигурно помниш, че тогава работите бяха доста объркани. И разбира се, бил е достатъчно твърд и достатъчно добър, та планът му да зацепи. Доколкото мога да преценя, не е имал сериозни заплахи за властта си, откакто се е добрал дотам. Има навика да забелязва потенциалните си врагове, докато още са слаби, и да се отървава от тях. Всъщност… помниш ли онзи, Лайънър?
Кимнах.
— Е, мисля, че е дошло косвено от Демона. Така и няма да го разберем със сигурност, но обича да се справя с потенциалните проблеми рано.
— Мда. Смяташ ли, че може да види в мен „потенциален проблем“?
Крейгар помисли.
— Би могъл, макар че не разбирам защо. Ти стоиш настрана и както вече казах, след първите две години не действаш много бързо. Единствения път, когато имаше проблем, беше оная работа с Ларис миналата година и мисля, че всички разбраха, че той те принуди.
— Дано. А Демона върши ли „работа“?
Крейгар сви рамене.
— Не може да се каже със сигурност, но изглежда, че да. Знаем, че го е правил. Както казах, шкартирал е лично ония двама от съвета, когато почнаха нещата.
— Страхотно. Не стига, че е нагласил нещо, а се кани да свърши работата сам.
— Би могъл.
— Но така и не мога да разбера… Виж, Крейгар, с такъв като Демона, такова нещо не може да е случайно, нали?