Свих рамене.
— Може и да купя някое замъче, ако Коути реши да си вземем, пък мога да си позволя и още някой лукс, например да си купя по-висока титла в джерег, но се съмнявам, че ще се оттегля.
— Защо не?
— Ти си богат. Защо не се оттегляш? — попитах вместо отговор.
Той изсумтя.
— От какво да се оттегля? Аз съм си професионален декадент, откакто се помня.
— Е, така си е. Я кажи…
— Да?
— Какво ще кажеш и двамата да се оттеглим! Какво ще кажеш да ми продадеш Черен замък? Мога да ти дам добра цена.
— Зависи от цената.
— О, добре. Само попитах.
— Не, сериозно, Влад: мислил ли си някога да напуснеш джерег? Искам да кажа, те повече не ти трябват, нали?
— Ха! Много пъти съм мислил да напусна джерег, но досега винаги съм успявал само да бъда малко по-бърз от този, който иска да ме разкара оттам.
— Или с повече късмет — подхвърли Крейгар.
Свих рамене.
— Колкото до доброволно напускане, не знам.
Мороулан ме изгледа съсредоточено.
— Но това, което правиш, все пак не ти харесва, нали?
Не отговорих, тъй като наистина не знаех. Тоест, харесваше ли ми? Особено сега, когато най-големият ми мотив — омразата ми към всичко драгарско — се оказа не толкова основателен, колкото си мислех. Или беше?
— Знаеш ли, Алийра — казах, — все още не съм много сигурен за това генетично наследяване през душата. Искам да кажа, да, почувствах нещо, но също така съм преживял, каквото съм преживял, и мисля, че това ме е оформило повече. Аз съм това, което съм, а онова, което съм бил, е добавка. Разбираш ли какво искам да кажа?
Алийра не отговори; само ме гледаше, с неразгадаемо лице. Крейгар заби очи в пода, Коути ме погали по челото, Мороулан като че ли търсеше нова тема.
Най-сетне я намери и наруши тишината с думите:
— Има още едно нещо, което не мога да разбера, свързано с теб и Роуца.
— И какво е то? — попитах.
Той заби очи в пода.
— Как точно смяташ да я научиш да се изхожда навън?
Подуших и се изчервих, а Мороулан се усмихна кисело и повика прислугата да почисти.