Изстъпена, баба Ката започва да хвърля пепел към небето. Това действа като подаден знак, защото „Джермане-е-е, пренеси го-о-о“ закръжава в бесен водовъртеж между сумрачните стени на облите ридове. Джерман трябва да е глух, за да не чуе тази викаща мъка.
Но, изглежда, и глух, и сляп е той — облакът му нагълтва слънцето и снишил заплахата си към земята, размахва един през друг огнени камшици. В сиянието им перуниката на деда Димитрия мъждее с нежносинята си „убавиня“, колкото прекрасна, толкова безпомощна. Помежду кратките паузи на отприщените гръмотевици, гърмящите палешници, тенджери, разсъхнали бъчви повиците: „Джермане-е-е, пренеси го-о-о“ се натрупват и разбъркват в някакъв предвечен хаос. Единствен тъпанът на Орда не се поддава на стълпотворението. Той поддържа своя неотстъпен ритъм, като да напомня, че всеки хаос е търсеща се хармония.
Но вместо начало на намерила се хармония пред нозете на нана Танча тупва първото ледено зърно. Той го грабва и подхвърля сякаш е въглен: „Селяни, а сега що да онодеме?“ Баба Ката поема зърното, слага го между зъбите, за да го сдъвче, и надига глас:
— Дайте ми котел во̀да! Котела да донесе момѐ, едно на баща и майкя!
Крехка като ръжено стъбло, ни девойка, ни дете, Абленка, едничката щерка на деда Александрия и баба Божура, превита одве, поставя пред нозете й осажден котел, препълнен с вода. Старицата прекрачва котела три пъти на кръст, навежда се над него още три пъти с разкрилени ръце, наплисква клепачите си и отново нарежда:
— Жар ми дайте! Жарта Илия да донесе!
Праведността на слабоумния е най-подходяща за случая. Як за трима, Илия помъква връшник с греещи въглени и го изсипва до котела. Баба Ката прескача жарта напред и назад, наляво и надясно, вдига глава към облака, който гъне огромното си туловище, притваря ресници и разплита косата си. Тя се сурва по раменете и гърба, а устните отново зашепват заклинания. След миг, излязла от унеса, се извръща рязко грабва шепа жар и я хвърля във водата. Огънят изсвистява и кълбо па̀ра за секунди скрива старицата. Виждат се само дланите й, подложени под облака, сякаш да го подхванат и прехвърлят оттатък нашия кър. Изсвистява втора шепа. Още по-плътно кълбо я обвива цялата. След третата шепа блесват още две ледени зърна. Баба Катя изхрусква и тях, но надеждата се отдалечава и отваря място за тягостна тишина.
Ни глас, ни вдигната за удар ръка. Само тъпанът на Орда продължава безупречния си ритъм, като да отброява миговете до първия удар на големия град. Самият той не е на мегдана. Магията на ритъма го развежда през познати единствено нему светове. Слухът му не долавя облака, който тътне подобно далечни сриващи се скали, нито гледците му могат да видят, че той е слязъл по-ниско, сбит в студени валма. Затова пък останалите и чуват, и виждат. Баба Ката за трети път вдига длани към небето, изправя се на пръсти и проточва издън душа:
— Джермане-е-е, пренеси го-о-о!
Селяните излизат от вцепенението. Последвалият дружен вик „Джермане-е-е, пренеси го-о-о“ заблъсква разкървавени пестници в подножията на ридовете, в билата им, в черния ужас на облака.
Зашеметена от виковете, старицата трепери като трескава. С несигурни пръсти шари около кръста си, напипва тънката тканица, изтъкана с цветовете на небесна дъга, разпасва я и тканицата пада на земята. Пристегнат дотогава, черният литак се отпуска като роба. Баба Ката се навежда, изува свинските цървули, смъква кафеникавите вълнени чорапи и заиграва около жарта. Играта й по нищо не напомня селските хора. Това са движения, подобни на конвулсии.
Във водата на котела цопват още две зърна, големи като орехи. Старицата ги грабва и ги хвърля в устата си. И веднага след туй, без да прекъсва играта, изкрещява:
— Трупайте въз жарта слама и тръни!
Желанието й е изпълнено незабавно. Лумва огън. Баба Ката закръжава около огъня. Конвулсиите на странната игра увличат полите на разпасания литак и той се усуква около гърчавото й тяло. Разплетената коса се мята чак под кръста. Изведнъж старицата възпретва литака и ризата, изхлузва ги през главата и продължава да играе, вече гола. Това въздейства страшно. Призивите „Джермане-е-е, пренеси го-о-о“ сгъстяват въздуха между земята и настръхналия облак. Всички — от невръстното дете до немощния старец, напъват последни сили. Трептят адамови ябълки, брадясали скули се изопват до скъсване, очи, взрени в тъмното чудовище, ще изскочат от орбитите.