Градоносният облак посипва още няколко ледени ореха. Вече не на себе си, баба Ката долавя тупването им повече с подсъзнанието и повелява с несвой глас:
— Съблечете ми първо дете на майкя! С мене под облака голо да играе! Първо дете на майкя ми съблечете!
Най-сетне неумолимият Джерман трябва да се смили! Под облака му щеше да играе голо „първо дете на майкя“. Малко ли е това!
И ето го орела. Откъде е изскочил, никой не успява да разбере, но всички го виждат. Не го забелязват само Орда и старицата — сега те са само ритъм. А орелът величествено рее пред облака и го води. Никой не се съмнява, че сам Джерман се е „претворил“ на орел. „Джермане-е-е, пренеси го-о-о“ експлодира в тежкия задух и стотици зеници се вбиват в дъгите на могъщите му крила.
И чудото става! Едвам прелетял селцето, орелът се спуска ниско и последвалият го облак изсипва като из ръкав целия си бял ужас върху голия крайселски рид Грънчарица. Джерман в последния миг проявява своето божествено великодушие, като опазва и нашите, и чуждите ниви. Грънчарица светва от белота, замирисва на лед и колендро.
Омаломощени до крайност, селяните насядват кой където свари. Деда Димитрия вбожда перуниката в плитките на Абленка. Коста Загарът гръмва с двуцевката от радост. Небето прояснява, сякаш нищо не е било. Далече в синевата му, на изток, мержелее чертичка — отлитащият орел.
Баба Ката като че не вижда победата. Вече съвсем не на себе си, тя все така играе около огъня, който чак сега, разгорял както трябва, догонва най-големите си височини. Всеки мускул по снагата й е трепет. А може би старицата е усетила умиротворяването на бялата стихия, защото доскорошните й конвулсии прерастват в движения, наподобяващи капризната игра на пламъците.
Дали баба Ката сътворява всичко това в момента, или го е поела от далечни баби и прабаби? Все едно — около високия огън вече не играе тяло, а самият човешки дух, изстрелян от дъната на хилядолетията, за да лети към неизвестното, силен в слабостта си, безсмъртен в смъртта.