— Вие! — възвърна най-сетне сър Родерик своя дар слово. И по този повод искам да оборя всички глупави твърдения, че не било възможно да се изсъска дума, несъдържаща буквата „с“. Неговото „вие“ бе продукт на гневна кобра и няма да издам никаква тайна като кажа, че то не се отрази благотворно на нервната ми система.
Съзнавах, че е редно да дам своя принос към светския разговор, за да не помисли човекът, че не съм възпитан, но най-доброто, което успях да изтръгна от пресъхналото гърло, бе кратко и глухо изблейване.
— Влезте вътре — продължи той монолога си и ме вкара в стаята. — Не е нужно да вдигаме на крак цялата къща. А сега — каза, след като затвори вратата и пошава зловещо с угоените гъсеници, които му служеха за вежди — бихте ли ме осведомили на какво дължа поредната ви проява на душевна неуравновесеност?
Вече се бях поокопитил и дори прецених, че един звънък, преливащ от жизнерадост смях може да разчисти пътя на нашето общуване.
— Не квичете! — ядоса се любезният ми домакин.
Явно звънкостта в смеха ми не бе съзвучна с намеренията ми. Стегнах се с мъжествено усилие на волята.
— Много съжалявам — изрекох бодро. — Работата е там, че… Помислих, че сте Тъпи.
— Ще ви помоля да се въздържате в мое присъствие от идиотския си жаргон. Бихте ли ми обяснили какво влагате в прилагателното „тъпи“?
— Ама то не е прилагателно. То е в известен смисъл съществително, поне така смятам. Мислех, че вие сте вашия племенник.
— Мислехте, че съм моя племенник? Откъде накъде аз ще съм собствения си племенник?
— Опитвам се да ви кажа, че взех това за неговата стая.
— Ние с племенника ми си разменихме стаите. Много мразя да спя на висок етаж. Страх ме е от пожар.
За пръв път от началото на непредвидената ни среща изпитах истински гняв. Несправедливостта на създалото се положение промуши душата ми и като забравих временно чувството, че съм премазан от обстоятелства, по-силни от мен и неподвластни на съдбата, аз впих в носителя на розовата пижама поглед, изпълнен с презрение и отврат. Всичките ми грижливо предначертани планове се бяха озовали на бунището само заради малодушния му страх от пожари и себичното предпочитание да остави Тъпи да се пържи в огъня вместо него. Дори не пропуснах да изпръхтя с унищожителна презрителност.
— Смятах, че вашият прислужник ви е уведомил — продължи сър Родерик — за намерението да осъществим тази размяна. Аз го срещнах малко преди обяд и споделих с него плановете си.
Тук вече се олюлях. Да, олюлях се. Това на пръв поглед небрежно изказване ме сръга в стомаха без предварителна подготовка и наруши както физическото, така и душевното ми равновесие. Разумът ми не бе в състояние да възприеме информацията, че Джийвс през цялото време е знаел самоличността на обитателя на леглото, което възнамерявах да бучкам с губерки, и въпреки това ме е изпратил да се юрна главоломно към своята гибел, без да изрече дори една предупредителна дума. Може да се каже, че бях покрусен. Да, покрусен.
— Вие сте казали на Джийвс, че ще спите в тази стая?
— Казах му. Тъй като вие с племенника ми имате навика да общувате, реших да се предпазя от евентуалността да бъда споходен от вас. Разбира се, и през ум не ми мина, че въпросното спохождане може да се осъществи в три часа през нощта. Какви са тези безобразия? — изведнъж се разпали той. — Какво е това щуране из къщата посред нощ? И какво държите в ръка?
Аз сведох поглед и с искрена изненада установих, че още стискам пръчката с иглата.
— Това ли? А, да.
— Как така „а, да“? Какво е това?
— Тя е една дълга история.
— Разполагаме с цяла нощ.
— Ето как стана тази работа. Ще ви помоля да върнете мисълта си с няколко седмици назад, когато си седях безобидно след обилна вечеря в „Търтеите“, никому немислещ зло, мирно храносмилящ и пушещ замислено цигара…
Прекъснах мемоарите си, защото той не ме слушаше. Беше зареял изцъклени очи по посока на леглото, от което се стичаше стройна струйка вода.
— Господи!
— …цигара, разговарящ общително за туй-онуй…
Отново трябваше да млъкна. Той бе повдигнал завивката и се взираше в тленните останки на термофора.