— Вие ли сторихте това? — попита обезсилено с глас на обесен.
— Ъ… да. Всъщност, да. Тъкмо исках да ви разправя…
— А леля ви положи такива усилия да ме убеждава, че не сте невменяем.
— Не съм! В никой случай. Ако ми позволите да обясня…
— Няма да позволя.
— Всичко започна…
— Млък!
— Дадено.
Той се отдаде на йогистки дихателни упражнения през носа.
— Леглото ми е подгизнало!
— Та значи, всичко започна…
— Помълчете. — Продължи да диша тежко около половин минута. — Бихте ли имали любезността да ме уведомите, идиот нещастен, в коя стая сте настанен?
— На горния етаж. Стаята с часовника.
— Благодаря. Сам ще я открия.
— Ъ?
Той шавна с вежди.
— Възнамерявам да прекарам остатъка от нощта във вашата стая, където — предполагам — леглото не е доведено до състоянието на жабешка обител. А вие се настанете удобно в това тук. Желая ви лека нощ.
Поколения Устърови са израснали по лагерите на кръстоносните походи, та сме свикнали с несгодите. Но да твърдя, че перспективата, пред която бях изправен, ме изпълваше с доволство, би означавало да се отклоня от истината. Един поглед към леглото ми стигна, за да разбера, че то става за спане само на златни рибки. След като се поогледах, спрях избора си на креслото. Свалих две възглавници от леглото, наметнах се с кожата, просната мирно пред камината, и се заех да броя овце.
Но все обърквах сметките. Грозното разкритие за черното предателство на Джийвс постоянно се вмъкваше между животните, а и с напредването на нощта ми ставаше все по-студено. Тъкмо се питах дали някога в живота си ще успея да заспя отново, когато нечий глас изрече досами лакътя ми: „Добро утро, сър“ и аз за малко да се срутя от креслото.
Можех да се закълна, че нито миг не съм склопил очи, а ето че завесите бяха дръпнати, в стаята струеше светлина и Джийвс стоеше до мен с поднос, съдържащ чаша горещ чай.
— Весела Коледа, сър.
Пресегнах трепереща ръка към живителната течност. Отпих глътка-две и моментално се ококорих. Болеше ме всеки измъчен крайник, главата ми тежеше като гърне, пълно със злато, но това не ми попречи да впия в него гневен поглед и да дам словесен израз на напиращите отвътре чувства.
— Така ли смяташ? — рекох. — Всичко зависи от смисъла, който влагаш в прилагателното „весела“. Ако на всичкото отгоре си въобразяваш, че те очаква веселба, коригирай това си впечатление, Джийвс. — И като отпих още глътка, продължих със същия хладен глас: — Ще ти задам един въпрос — ти знаеше ли, че снощи в тази стая се е настанил сър Родерик Глосъп?
— Да, сър.
— Значи признаваш!
— Да, сър.
— И не ми каза!
— Не сър. Сметнах това за нецелесъобразно.
— Джийвс…
— Бихте ли ми позволили да обясня, сър.
— Обясни!
— Давах си сметка, че моето мълчание може да доведе до събития от твърде смущаващо естество, сър…
— Давал си бил сметка!
— Да, сър.
— Тогава те бива по сметките!
— Обаче прецених, сър, че каквото и да се случи, то ще е за добро.
Тук му беше мястото да вмъкна няколко свежи хапливи реплики, но той не ми предостави тази възможност.
— Прецених, сър, че предвид вашите настоящи възгледи, вие бихте предпочели отношенията ви със сър Родерик Глосъп и семейството му да бъдат по-скоро отчуждени, отколкото задушевни.
— Моите настоящи възгледи? Че какви възгледи имам аз?
— Възгледите ви относно матримониалния съюз с госпожица Хонория Глосъп.
През измъчените ми телеса премина нервна тръпка. Джийвс разтвори пред мисълта ми нови, или по-скоро позабравени и занемарени простори. Изведнъж проумях какво има предвид и също тъй рязко осъзнах, че напразно съм корил този достоен мъж. През цялото време, докато съм си въобразявал, че ме е накисвал в кацата с нечистотиите, той всъщност се е чудел как да ме измъкне оттам. Също като в онзи разказ, който четох като малък, дето един пътник върви през гората в тъмна нощ и изведнъж кучето му го ръфва за крачола, а той му вика: „Чиба! Престани веднага с това безобразие!“, но онова не го пуска, а човекът се ядосва страшно и почва да ругае, но кучето пак не го оставя и в този миг изгрява луната и той вижда, че стои на ръба на бездънна пропаст и само една стъпка го дели… Както и да е, схванахте мисълта ми.
Изумително как хората се отплесват, свалят гарда си и стават слепи за смъртоносните опасности, които ги обкръжават. Давам ви честната си дума — до този момент и през ум не ми беше минало, че леля Агата всъщност крои черни интриги да ме реабилитира пред сър Глосъп с едничката цел да бъда приет повторно в лоното му, ако правилно се изразявам, и впоследствие да бъда принесен в жертва на Хонория.