Сами знаете как е с тези възсериозни, пращящи от ум създания, обладаващи онова, което определят като силен характер. Не оставят мъжката душа на мира. Жадуват да проникнат в нея и да почнат да я ровичкат. Едва отърсили сватбените конфети от косите си в колата, понасяща ги към медения месец, и ето че вече затягат коланите и се заемат да моделират новата си половинка за радости и скърби. А ако има нещо, от което здраво ме втриса, то е да ме превъзпитават. Въпреки острите критики от много посоки — името на леля ми Агата е първото, което напира на устата ми — аз си харесвам Б. Устър такъв какъвто си е. Не го докосвайте с пръст дори! И не се опитвайте да го променяте, защото иначе току-виж сте убили уникалния му привкус.
Помня, че когато бяхме само сгодени с Флорънс, тази жена веднъж изтръгна криминалето от ръката ми и ми нареди да чета абсолютно страховита ужасия от някой си Толстой. При мисълта какви кошмари щяха да последват след като свещеникът си издекламира урока и Флорънс придобие законното право да съпътства побеляването на косите ми до гроб, въображението ми и до днес се стряска в неистов уплах. Затова няколко минути по-късно един омърлушен и притеснен Бъртрам Устър посегна към шапката и лекото си манто и пое към „Савой“, за да натика яденето в хранопроводите на тези Тротърови.
Гуляят, както и очаквах, не стори почти или абсолютно нищо, за да поизглади треперливото ми настроение. Леля Далия не бе сгрешила в изявлението си, че гостите ми ще се окажат умрели мръвки и то от от най-редките видове. Л. Дж. Тротър бе дребен човечец с муцуна като на невестулка. Той едва успя да обели и дума по време на цялата процедура, защото колчем се опиташе, слънчицето на живота му му шъткаше да млъкне. Госпожа Тротър се вместваше в мерките на първескиня от свръхтонажните, със заострен клюн, който не спираше да бълва сплетни. На практика те всички касаеха някаква жена на име Бленкънсъп, която силно не й допадаше. Нищо не ме крепеше по време на потискащия протокол, освен слабото и далечно ехо на специалитетите на Джийвс. Ето защо изпитах неописуемо облекчение, когато те най-сетне решиха, че е време да си ходят и аз вече можех спокойно да спринтирам към Търтеите за освежителното, от което изпитвах вопиюща нужда.
Тъй като след вечеря е почти ненарушима практика членовете да се посветят на някаква културна проява от музикално естество, когато пристигнах, сварих помещението за пушене празно. Няма да е преувеличено, ако кажа, че пет минути по-късно със затъкнатата между устните ми цигара и препълнената гарафа досами мен, потънах в блажен мир. Изопнатите ми нерви се отпуснаха, изтерзаната ми душа най-накрая намери покой.
Но насладата нямаше възможност дълго да гали изнурените ми сетива. Тези прословути затишия в битката винаги подвеждат. Настъпи моментът, в който ме обзе злокобното усещане, че не съм сам. Извърнах се и открих, че се взирам във физиономията на Дж. Д’Арси Чийзрайт.
4
Може би трябваше да отбележа досега, че този Чийзрайт бе вид човекоподобно, което още от люлката бе посветило усилията си на усърдните занимания с воден спорт. В Итън бе капитан на отбора по гребане. Четирите години в Оксфорд също ги прекара във всеотдайни упражнения.
Сега всяко лято, щом се провеждаше регатата „Хенли“, той хукваше натам и обилно лееше потта си ведно със съотборниците си за славата на клуба „Леандър“. Ако тази личност някога отиде до Ню Йорк, не храня ни най-малкото съмнение, че ще прахоса цяло състояние, за да размахва като побъркан веслата в езерото на Сентръл Парк — по двадесет и пет цента кръгчето. Сами разбирате, че на Стилтън рядко му се случваше да разделя ръката си от греблото.
А човек не може да се блъска упорито с такива щуротии без да развие яки мишци и мускули. Цялото това робско каторжничество по галерите му бе помогнало да изгради необикновено здрава физика. Гръдният му кош бе огромен и буреподобен, а мускулите по гигантските му ръце бяха корави като железни възли. Сещам се, че Джийвс веднъж спомена за някакъв свой познайник, който имал сила за десетина. Същото описание чудесно би прилягало на Стилтън. Защото той спокойно можеше да мине за борец свободен стил.
Бидейки доста свободомислеща личност и осъзнавайки, че в края на краищата светът е пълен с разнообразие от типове хора, досега винаги съм приемал исполинската му мускулатура с блага толерантност. Посоката, в която вървяха разсъжденията ми бе, че щом има фукльовци, дето душа дават, за да са напомпани до пръсване, нека се помпят. Пожелавам им късмет. Но онова, което определено не ми харесваше в настоящия момент, бе фактът, че в добавка към всестранната си нафрашканост с мускулни влакна, Стилтън се звереше насреща ми с неописуемо зловещо изражение. Имаше вид на някой от ония демонични маниаци, които непрекъснато размахват секирите си из въздуха и посичат с един удар шестима. Явно бе, че е под властта на силно вълнение и въобще няма да е пресилено ако призная, че щом улових погледа му, мигновено се смалих тъй както си седях.