Реших да отдам явното му раздразнение на обстоятелството, че ме е сварил да възстановявам тъканите си с мъничко от спасителната течност, приготвена ми от Джийвс. Тъкмо се засилих да му обяснявам, че елексира в ръката ми го консумирах чисто и просто по медицински съображения и ми бе предписан от виден лекар от висините на Хипократовото съсловие, когато той процеди гадно:
— Де да можех да реша!
— Какво, Стилтън? — попитах с нежна нотка в гласа.
— Дали да прекърша слузестия ти врат или да не го прекърша.
Потрудих се още повече над сгърчването. Изведнъж осъзнах, че бях насаме в безлюдната зала за пушене със смахнат тип, проявяваш недвусмислена наклонност към убийство. Отгоре на всичко говедото му с говедо бе от тази категория смахнати, от които направо ме побиваха тръпки. За сведение, смахнатите убийци, които най-много ме отблъскват, са с гръдна обиколка сто тридесет и два сантиметра и пропорционалното й съответствие при бицепсите. Пръстите очевидно жестоко го сърбяха, което винаги бе лоша поличба. Рефренът „Ох, защо си нямам гълъбови криле“ със задоволителна точност обобщаваше темата на крясъците, които надаваха сетивата ми.
— Смяташ да скършиш слузестия ми врат ли? — повторих, надявайки се да изкопча допълнително информация. — И защо?
— Че ти не знаеш ли?
— Нищичко не знам — уверих го.
— Хайде де!
На този етап от разговора той замълча, за да измъкне една муха, която бе прелетяла през отворения прозорец и се бе заплела в гласните му струни. След като успешно проведе операцията по отстраняването й, той наново заговори.
— Устър! — изграчи той.
— Не съм мърдал оттук, старче! — рапортувах ведро.
— Устър — рече Стилтън и бях готов да заложа главата си, че в този момент усърдно смилаше зъбите си, — какъв беше скритият зад тоя твой мустак замисъл? Защо си го пуснал?
— Ами малко се затруднявам да ти отговоря, нали разбираш. Знаеш как става, като ти дойде някоя прищявка — и почесах брадата си дълбокомислено. — Май реших, че ще ме поосвежи — реших да рискувам с този отговор.
— А нямаше ли и подмолна цел? Не беше ли той част от пъкления ти план да ми отмъкнеш Флорънс?
— Драги ми, Стилтън! — опитах се да взема думата аз.
— Всичко ми изглежда крайно подозрително — прекъсна ме грамадата от мускули. — Знаеш ли какво се случи току-що, когато си тръгнахме от чичо ми?
— Съжалявам, но не съм особено добре запознат с тази част на града.
Той схруска на ситно още няколко зъба.
— Ще ти кажа. Хванах едно такси, за да изпратя Флорънс. През целия път тя не спря да дърдори възторжено за проклетия ти мустак. Направо ми призля, докато я слушах.
В съзнанието ми се мярна идеята да изрека нещо в смисъл, че момичетата са си момичета и трябва да се отнасяме с търпимост към простичките им радости, но реших, че е по-добре да се въздържа.
Когато стигнахме пред тях и се приближих към нея, след като платих на шофьора, видях, че ме преценява съсредоточено, оглеждайки ме от всеки възможен ъгъл, с очи, приковани върху лицето ми.
— Естествено това страшно ти се хареса? — предположих аз.
— Затваряй си устата! И не ме прекъсвай!
— Добре де. Просто исках да кажа, че няма как да не ти е доставило удоволствие — доразвих идеята си бързо.
За известно време той потъна в размисъл. Каквото и да бе станало на това любовно рандеву, бе повече от очевадно, че споменът за него го разтърсваше от силно по-силно.
— След минута-две… — поде той отново и млъкна, за да се пребори с чувствата си. — След минута-две — продължи, след като си възвърна способността да говори — тя ми заяви, че искала и аз да си пусна мустак. Рече — цитирам думите й — че щом един мъж имал огромно червендалесто лице и глава като тиква, някакво игриво мъниче около горната му устна често вършело чудеса, за да освободи напрежението. Ти би ли казал, че главата ми е като тиква, Устър?
— Нищо подобно, старче — изцвилих най-искрено.
— Значи не е като тиква, така ли?
— Не, не е като тиква. Виж, може би по-точно би било сравнението с купола на катедралата „Сейнт Пол“.
— Да, ама тя я сравни точно с тиква. Каза ми също, че ако съм разведрял лицето си с мъничко растителност, облекчението за пешеходците и уличното движение щяло да бъде безкрайно. Тя е полудяла! Последната година в Оксфорд си пуснах мустак и той изглеждаше кошмарно. Беше почти толкова гнусен колкото и твоя. Мустак, как ли пък не! — завърши с въздишка Стилтън.