Искрено се изненадах, тъй като не предполагах, че в речника му фигурират изрази от рода на „как ли пък не“.
— „Няма да си пусна мустак, даже да трябва да зарадвам дядо си на смъртния одър“ — й рекох и допълних: „Представям си какъв глупак ще изглеждам с мустак“. „Точно по този начин изглеждаш без него“ — заяви ми тя. „Нима?“ — попитах. „Да“ — отвърна тя. „О?“ — възкликнах. „Да!“ — повтори тя. „Хей!“ — рекох, а тя ми отвърна: „Гледай си работата с твоето хейкане!“
Ако бе добавила: „И на баба ти хейкавата хвърка!“, разбира се, щеше да засили още повече ефекта, но и без това трябва да призная, че останах дълбоко впечатлен от постижението на Флорънс в тъй поднесения ми отрязък от диалога. Предполагам, че девойките се обучават на подобни покосяващи слова в горните класове на гимназиите. А не бива да забравяме също, че Флорънс напоследък се движеше предимно в бохемски кръгове — сред писатели, художници и разни породи интелектуалци, където разменяните находчиви забележки са винаги от най-висока класа и връх на изящната словесност.
— Та така — заключи Стилтън, след като поумува малко. — Едното доведе до другото — ядни думи залетяха помежду ни и докато се усетя, тя вече ми тръсна обратно годежния пръстен и ми заяви, че щяла да ми бъде благодарна, ако съм върнел писмата й при първата удала ми се възможност.
Зацъках с език. А той доста рязко ме помоли да престана да цъкам, затова и престанах да цъкам. Обясних му, че единствената причина, поради която го бях направил, бе, че трагичната му история дълбоко ме е по къртил а.
— Сърцето ми кърви за теб — рекох му.
— Нима?
— Обилно.
— Хей! Хей-й! — дойде най-накрая на думата си той.
— Съмняваш се в състраданието ми? — недоумявах аз.
— Дяволски си прав, че се съмнявам в проклетото ти състрадание. Току-що ти казах, че се опитвам да реша, и онова, което трябва да реша, е следното. Беше ли предвидил какво ще се случи? Не изчисли ли вманиаченият ти коварен мозък какво ще последва, ако си пуснеш мустак и се изперчиш с него пред Флорънс?
Напрегнах се, за да се изсмея непринудено, но нали знаете как се получава с тези непринудени смехове. Не винаги излизат тъй както ги искате. Дори в собствените ми уши прозвуча като сутрешно жабуркане.
— Прав съм, нали? Тази ли бе мисълта, загнездила се в коварния ти вманиачен мозък?
— Категорично не. И за сведение, не притежавам никакъв коварен и вманиачен мозък — опълчих се срещу неправдата аз.
— Обаче Джийвс притежава. Планът може и да е бил скалъпен от него. Джийвс ли бе този, който оплете примката, която да ме спъне? — продължаваше да ме напада Стилтън.
— Скъпи приятелю! Джийвс не плете примки за хората. Би го счел за непростимо своеволие. Освен това ти споменах, че той именно предвожда челния отряд на движението, противящо се на мустака ми.
— Разбирам за какво намекваш. Да, склонен съм да изключа Джийвс от списъка на съучастниците. Тогава всички доказателства изобличават теб. Сам си работил по пъкления си план.
— Доказателства? За какви доказателства ми говориш?
— Когато бяхме в апартамента ти и аз споменах, че чакам Флорънс, забелязах нещо съвършено показателно — лицето ти светна.
— Не е вярно — подскочих като ужилен.
— Да ме прощаваш! Знам си аз кога едно лице светва и кога не светва. Ясен си ми като отворена книга. Сигурен съм, че си викаше: „Сега е моментът! Ето кога ще й се докарам!“
— Нищо подобно. Ако лицето ми е светнало — нещо, в което сериозно се съмнявам — то е било защото съобразих, че веднага щом тя пристигне, ти ще си тръгнеш.
— Искаше да си тръгна?
— Исках. Ти заемаше прекалено много място, което ми бе нужно за други цели.
Звучеше абсолютно правдоподобно и видях, че бронята му се пропука. Стилтън обърса чело с ръка, съперничеща по форма и големина на миньорски чук.
— Ще трябва хубаво да го обмисля. Да, да, ще трябва наистина хубавичко да го преценя — заклати глава той.
— Ако се вслушаш в предложението ми, хуквай и се залавяй веднага — не изпуснах възможността да го изшъткам по-далече от нежното ми тяло.
— Тъй и ще сторя. Ще го разнищя съвестно и справедливо. Ще претегля всички детайли. Но ако подозренията ми се окажат верни, знам аз какви стъпки да предприема.
И с тези заплашителни слова той се оттегли, оставяйки ме немалко покрусен от бремето на неволите ми. Защото набиеше ли си веднъж в кратуната вироглавец като Стилтън, че си му оплитал примки, на практика можеше да последва почти всичко от порядъка на насилие и тежко осакатяване. Да не говорим за Флорънс. Направо настръхнах, като си помислих, че тя е отново на свобода. Затова с каменна тежест в душата допих уискито и содата си и се затътрузих към къщи. „Устър — сякаш ми нашепваше невидим глас в ухото, — голям ураган се задава, мой човек“.