— Опозоряващо ли е?
— Не в същинския смисъл на думата, сър. Личният му прислужник просто докладва, че господин Чийзрайт имал навика, когато е развълнуван, да повтаря „Хей!“ и да прави шведски упражнения всяка сутрин преди закуска.
Въздъхнах. Не че действително бях хранил надежда, но все пак изпитах разочарование. Винаги съм поддържал мнението — и струва ми се с основание — че нищо не разсейва толкова бързо напрежението в една заплетена ситуация, колкото майсторски приложеното изнудване. Щеше да ми е страшно приятно да отида при Стилтън и да му река: „Чийзрайт, открих тайната ти!“ и сетне да го гледам как посърва. Но е невъзможно да познаете крайно удовлетворение в тази насока, щом единственото, което страната с нямата роля прави, е да ръмжи „Хей!“ и да се огъва като змиорка преди да се залови с яйцата и бекона. Явно, че не ми било писано да постигна такова пълно духовно надмощие над Стилтън, каквото в случая с Родърик Споуд.
— Е, значи нищо не може да се направи, така ли? — рекох примирено. — Никакъв компромат или нещо подобно.
— Така изглежда, сър.
— Тогава не ми остава нищо друго освен да се помъча да запазя достойнството и гордостта си непокътнати, доколкото ми стигнат силите. А сега смятам да си легна с някоя книга, която да ми оправи настроението. Чел ли си „Мистерията на розовия рак“ от Рекс Уест?
— Не, сър, не съм имал удоволствието. О, моля да ме извините, сър, но за малко да забравя. Миг преди да пристигнете лейди Флорънс Крей ви потърси по телефона. Нейна светлост ще ви бъде благодарна, ако й се обадите, сър. Сега ще ви набера номера.
Озадачих се. Нищо не разбирах. Не че нещо й пречеше да ми звънка, когато си иска, но пък от друга страна не виждах причина, поради която й се налагаше да го прави.
— Не ти ли каза какво иска? — попитах невинно.
— Не, сър.
— Странно, Джийвс.
— Да, сър… Един момент, милейди. Господин Устър е тук.
Поех инструмента и пуснах едно „здрасти“ по жицата.
— Бърти?
— Самият той.
— Надявам се, че не си легнал.
— Не, не.
— И аз предположих така. Бърти, ще сториш ли нещо за мен? Искам да ме заведеш тази вечер на нощен бар.
— Ъ?
— Нощен бар. Доста долнопробен. Имам предвид натруфен, кичозен и все в тоя дух. Трябва ми за книгата, която пиша. За да усетя атмосферата отблизо.
— О, а! — възкликнах, защото вече ми просветна. Добре знаех какво точно представлява тоя проблем с атмосферата. Съпругата на Бинго Литъл, известната писателка Рози М. Банкс, си пада като нагорещен пищов по нея, както нерядко ми е доверявал Бинго. Тя често го праща тук и там да събира впечатления и да си води записки, за да се запаси със солидни амуниции за следващата си глава. Очевидно станеш ли писател, непременно трябва да уловиш атмосферата, защото инак от читателите ти се отприщват жлъчни забележки от рода „Уважаема Госпожо, наясно ли сте въобще…?“ и така нататък. — Да не би да пишеш нещо за нощен бар?
— Да, тъкмо стигам мястото, където героят ми отива в нощен бар. Аз никога не съм ходила, освен в благоприличните, а те съвсем не ми вършат работа. Онова, което ми трябва, е нещо по-…
— Кичозно?
— Да, кичозно.
— Тази вечер ли искаш да идем?
— Задължително е да е тази вечер, тъй като утре следобед пътувам за Бринкли.
— О, значи смяташ да погостуваш на леля Далия?
— Да. Е, какво реши, ще ме заведеш ли?
— Разбира се. С най-голямо удоволствие.
— Чудесно. Д’Арси Чийзрайт — рече Флорънс и аз забелязах стоманените стърготини в гласа й — бе поел ангажимент да ме заведе, но в последния момент откри, че му е невъзможно. Затова се наложи да прибягна до теб.
Това можеше, рекох си на ума, да го поднесе и по-тактично, но не се заядох.
— Всичко е наред — успокоих я. — Ще мина да те взема някъде към единадесет и половина.
Вие сте изненадани? Викате си „Хайде, хайде, Устър, какви са тия детинщини, дето ги вършиш?“ и недоумявате защо сам се набутах за тая нощна разходка, от която благоразумието настояваше да бягам като опарен? Веднага ще обясня и разсея недоумението ви.
Моят пъргав мозък, нали го знаете, светкавично съобрази, че тъкмо това е моментът да се погрижа за себе си.
След като размекнех тая девойка с ядене и пиене, току-виж успеех да подготвя почвата за одобряването между нея и буцата сирене7, с когото допреди тази вечер тя маршируваше към олтара. Така щях да отстраня опасността, която винаги грозеше Устъровия хоризонт, докато тя си стоеше необвързана и на свобода. Убеден бях, че са нужни само няколко думи от сърце, изречени от състрадателен другар, кипял и врял в живота, а аз въобще нямах намерението да се скъпя на тях.