Безспорно някои хора веднага щяха да се възползват от отявлената сладникавост, за да се впуснат незабавно в онова, което Джийвс нарича tnedias res, но аз, какъвто съм си прозорлив, знаех, че на тези неща трябва да им се даде време преди да се щурмуват. Затова първо поръчах херинги и бутилка течност, която вероятно щеше да се окаже висококачествена отрова за плъхове, след което завързах разговора с по-неутралния въпрос как върви работата по романа й. Писателите, особено когато са жени, държат да си обстойно осведомен по темата.
Флорънс отвърна, че вървял доста задоволително, но не особено бързо, защото си изпипвала прецизно текста, обмисляла продължително в промеждутъците между абзаците и не щадяла сили, за да достигне до най-точната дума, която да отрази идеята й. Както действал и Флобер, допълни тя, и аз отбелязах, че според мен се е ориентирала в правилна посока.
— Тези методи — казах с нужното самочувствие — са повече или по-малко същите, каквито и аз самият използвах, когато написах онова си творение за „Будоарът“.
Загатвах за седмичното списание, предназначено за представителките на нежния пол — „Будоарът на милейди“, на което любезен и всеобичан собственик или по-скоро собственичка бе любимата ми леля Далия. За огромно раздразнение на чичо Том, съпругът й, от когото се очакваше да покрива разходите, тя продължава да го списва вече цели три години. По нейно настояване и аз веднъж дадох своята лепта с една статия или „материал“, както му викаме ние журналистите, касаещо „Какво носи добре облеченият мъж“.
— Значи утре отпрашваш за Бринкли — продължих аз. — Ще ти хареса. Има да се радваш на свеж въздух, на почва от едрозърнест пясък, на кухнята на Анатол и на какво ли не още.
— Да — съгласи се Флорънс. — А не ще и дума, че ще е прекрасно да се срещна и с Дафне Долорес Морхед.
Името бе съвсем ново за мен.
— Дафне Долорес Морхед? — заинтересувах се веднага аз. Сами разбирате, че ние Устърови сме хора не само с остър като бръснач ум, но и доста любопитни.
— Писателката. И тя ще дойде там. Толкова се възхищавам от произведенията й. Между другото, разбрах, че „Будоарът“ ще помества на части неин роман.
— Така ли? — възкликнах заинтригуван. На човек винаги му е драго да подочуе едно или друго за подвизите на събратята си писатели.
— Сигурно е струвало цяло състояние на леля ти. Дафне Долорес Морхед е ужасно скъпо платена. Не мога да си спомня точно колко получава за хиляда думи, но при всички случаи сумата е баснословна.
— Значи старото парцалче процъфтява — зарадвах се искрено аз.
— Вероятно.
Този път думите й прозвучаха апатично. Явно вече бе изгубила интерес към „Будоарът на милейди“. И за миг не се усъмних, че мислите й отново отлетяха към Стилтън.
Флорънс хвърли унил поглед из заведението. То бе започнало да се запълва, а дансингът бе задръстен с безобразни физиономии и от двата пола.
— Какви кошмарни хора! — ужаси се тя. — Трябва да призная, изумена съм, че въобще познаваш такива места, Бърти. И останалите посетители ли са толкова грозни?
Прецених внимателно въпроса.
— Е, някои са по-свестни, други по-западнали. По мое мнение се движат около средната линия. Не отричам, че е кичозно, но ти сама пожела нещо такова.
— О, не че се оплаквам. Ще ми свърши работа за някои моменти от разказа. Това място е точно като онова, в което си представях, че Роло отива онази нощ.
— Роло? — попитах изненадан.
— Героят от романа ми. Роло Бийминстър — поясни Флорънс.
— Ясно. Да, разбира се. За да се отдаде на пиянство — предположих — не ще и дума.
— Той е обезумял. Отчаян е. Разбираш ли, загубил е момичето, което обича.
— Я виж ти! — възкликнах. — Разкажи ми още!
Откликнах с жар и енергичност, защото каквото и да говорите за Бъртрам Устър, не бихте могли да кажете, че не е способен да улови нишката, щом тя му се мерне. Подхвърлете му дори само крайчеца и оставете на него останалото. В този момент херингата и пиенето пристигнаха и аз се подкрепих с хапка от първото и глътка от второто. На вкус биеше към брилянтин.
— Непонятно защо, но ме заинтригува — рекох. — Значи той тъкмо е изгубил възлюбената си?
— Тя му заявила, че не желае никога вече да го види или да му проговори.
— Брей, брей! — зачудих се аз. — Това винаги е непосилен удар за един мъж.
— И ето че той отива в този долнопробен нощен бар… Опитва се да забрави.
— Бас държа, че не успява.
— Не, всичко е безполезно. Той се оглежда наоколо, взира се в блясъка и крещящата безвкусица и осъзнава колко фалшиво и пошло е всичко. Струва ми се, че оня сервитьор… ей там… мога да го използвам за сцената в бара. Оня с воднистите очи и пъпката на носа — обясни тя, докато бясно дращеше на гърба на сметката.