— Устър — изгърмя той с боботещ глас. Напомни ми за оглушителния екот на експрес, навлязъл в тунел, — къде беше снощи?
Признавам, че въпросът му ме уплаши не на шега. За секунда основите на съществото ми действително се разклатиха. После напомних на себе си, че никакви улики не сочеха към мен, и бързо възвърнах непоклатимостта си.
— А, Стилтън — поздравих го ведро, — влизай, влизай. О, ама ти вече си успял да влезеш! Хайде, настани се удобно и ми разправи всичките си новини! Денят е чудесен, не смяташ ли? Лондонският юли предизвиква мръщене у мнозина, но на мен самия ми влияе благотворно. Винаги ми се струва, че има някакво странно очарование.
Той май се проявяваше като един от людете, които пет пари не дават за Лондон през юли. Не прояви никаква склонност да навлезем в темата. Удостои ме единствено с едно от изсумтяванията си.
— Къде беше снощи, ти проклета гадино? — попитаме любезният гост и забелязах, че лицето му бе доматено червено, мускулите по страните му нервно потръпваха, а очите му пламтяха в орбитите си като клади.
Реших да прибягна до прийома с хладнокръвието и безгрижието.
— Снощи ли? — повторих умислено. — Чакай да видим… Значи това бе нощта на двадесет и втори юли, прав ли съм? Хм. Ха… Нощта на…
Стилтън звучно преглътна няколко пъти.
— Виждам, че си забравил. Нека опресня паметта ти. Завлякъл си се в долнопробен нощен бар с годеницата ми Флорънс Крей.
— Кой, аз ли? — имитирах безкрайно учудване.
— Да, ти. А тази сутрин си се явил пред полицейския съд на Винтън Стрийт.
— Убеден ли си, че не ме бъркаш с някого?
— Абсолютно. Почерпих информацията от чичо ми, който е съдия там. Днес ми гостува за обяд и като си тръгваше, зърна физиономията ти от една снимка на стената.
— Не подозирах, че си украсил стената си с моята снимка, Стилтън. Страшно съм трогнат.
Но той продължи да ферментира.
— Беше групова снимка — тросна се той — и ти просто случайно си се оказал на нея. Чичо я погледна, подсмръкна няколко пъти и ме попита: „Познаваш ли го тоя младеж?“. Обясних му, че членството ни в един и същи клуб не ми позволява да те избягвам винаги, но се заклех, че отношенията ни се простират само дотам. Тъкмо щях да добавя, че ако зависеше от мен, не бих те докоснал и със стометров прът даже, когато той продължи. Все още подсмърчайки недоволно, сподели радостта си от това, че не си ми близък приятел, тъй като потръпвал ужасен при мисълта, че племенникът му може да другарува с подобна измет. Каза, че сутринта те довлекли пред него, обвинен в нападение на полицай. Последният твърдял, че те арестувал, защото си го спънал, докато е преследвал момиче с платиненоруса коса в някакъв смрадлив долнопробен нощен бар.
Присвих устни. По-точно се опитах, но машинарията ми нещо бе ръждясала. Но без да се поддавам на унинието, заговорих смело и енергично.
— Нима? — възкликнах. — Лично аз бих приел доста резервирано твърдението на оня полицай, който си уплътнява работното време, като преследва платиненоруси девойки из нощните барове. А небивалите дивотии на чичо ти, че са ме довлекли при него, не би трябвало да приемаш за чиста монета, защото знаеш от каква мая са замесени съдиите. Та те са най-нисшата форма на блатните видове. Когато някой не демонстрира нужната схватливост и сръчност, за да продава желирани змиорки, веднага го правят съдия.
— Искаш да кажеш, че фотографията е подвела чичо ми заради далечната ти прилика с другиго?
Махнах небрежно с ръка.
— Даже не е необходимо приликата да е далечна. Лондон гъмжи от младежи, с които си приличам като две капки вода. Аз съм честно срещан тип. Мнозина са ми казвали, че някакъв образ на име Ефрейм Гедсби от общината Стрийтъм определено ми бил двойник. Разбира се, ще го взема под внимание, когато обмислям въпроса дали да заведа иск за клевета и опетняване на репутацията ми срещу чичо ти. Е, може да помоля съда за снизхождение при произнасяне на присъдата предвид възрастта му. Но ще е действително мило от твоя страна да предупредиш застаряващия ти родственик да озаптява по-решително приумиците на сърбящия го език. Защото рано или късно идва миг, в който на всекиго се свършва търпението.
С мрачна вглъбеност Стилтън се посвети на мислите си. Това продължи цели четиридесет и пет секунди. Почти рекорд!
— „Платиненоруса коса“, твърдял полицаят — отбеляза той в края на затишието. — Момичето имало платиненоруса коса.
— Не се и съмнявам, че много й е отивало.
— Намирам, че фактът е крайно показателен — косата на Флорънс е платиненоруса.
— Не виждам защо. Косите на стотици момичета имат същия цвят. Драги ми Стилтън, запитай се сам, звучи ли ти правдоподобно Флорънс да се помъкне с мен по нощните барове от сорта на… как каза, че се наричал?