— Изобщо не съм казвал досега как се е наричал, но доколкото ми е известно, фирмата му е „Пъстрата стрида“.
— А, да, чувал съм за него. И знам, че не е от особено почтените заведения. Умът ми не го побира как въобще допускаш, че Флорънс може да пожелае да посети подобна дупка. Претенциозно, интелектуално създание като нея? Никога!
Стилтън се умисли. Колко странно беше това действие за него. Усетих, че съм успял да го засиля по пързалката.
— Снощи тя ме помоли да я заведа в някакъв нощен бар — рече. — Трябвало й във връзка с материала за новата й книга.
— Но ти, както и следва да се очаква, й отказа?
— Не, всъщност обещах й да я заведа. Но тогава нали се спречкахме, затова обещанието ми от само себе си отпадна.
— А тя, естествено, си е отишла у дома и си е легнала. Как другояче би постъпила една целомъдрена и мила английска девойка? Удивлявам се, че ти въобще допускаш и за момент, че тя би се завтекла към подобно заведение със съмнителна репутация без теб. Особено такова, където, доколкото подразбирам от разказа ти, взводове полицаи непрекъснато преследват платиненоруси девойки по ъглите. А нищо чудно, когато нощта е в разгара си, да се случват и къде по-ужасни неща. Не, Стилтън, пропъди тези мисли, които, ако ми позволиш да спомена, съвсем не ти правят чест… А, ето го и Джийвс — възкликнах и окото ми с облекчение се натъкна на стария, до болка познат ми шейкър, понесен с нужното уважение от току-що доплувалия Джийвс. — Какво си забъркал, Джийвс? Някой от специалните си коктейли ли?
— Да, сър. Предположих, че господин Чийзрайт би благоволил да приеме нещо ободряващо.
— Готов е за него. Извини ме, Стилтън, но няма да мога да ти направя компания. Разбираш ли, наближаващият турнир по мятане на стрелички ме задължава да спазвам режим на ограничения. Независимо от това, настоявам да опиташ този превъзходен образец от елексирите на Джийвс. Все пак си бил подложен на вътрешно напрежение… разтревожил си се… разстроил си се… Той ще ти помогне да се съвземеш. О, между другото, Джийвс?
— Сър?
— Чудя се дали си спомняш, когато снощи се прибрах след като си побъбрихме с господин Чийзрайт в Търтеите, как ти подхвърлих, че се запътвам директно към леглото с освежаващо четиво?
— Разбира се, сър.
— Не беше ли „Мистерията на розовия рак“?
— Именно, сър.
— Ако не се лъжа, май споменах нещо в смисъл, че едва се сдържам да я разгърна?
— Доколкото си спомням това бяха точните ви думи, сър. Вие, както сам посочихте, брояхте минутите, до момента, в който ще се сгушите удобно с въпросното издание.
— Благодаря ти, Джийвс.
— Няма защо, сър.
И Джийвс се понесе навън, а аз разперих ръце към Стилтън с жест, напомнящ свободния полет на волна птичка. Не мога да си спомня друг епизод от живота ми, в който да съм изпитвал по-непреодолимо желание да викна „Voila!“
— Нали чу? — запитах го с най-искрените нотки в гласа. — И ако това не изчиства и последното петно от омърсеното ми реноме, дяволски се затруднявам да определя какво друго би свършило същата работа. Но нека те почерпя с коктейла. Ще се убедиш, че е несравним и невероятно ободряващ.
Странни реакции предизвикват тези специалитети на Джийвс. Както споменах по-рано, те разбуждат тигровите инстинкти в човека, но удивителното е, че със същия успех действат и в обратното направление. Имам предвид, че ако тигърът у вас не е задрямал, а напротив — фучи и вилнее необуздано, те го усмиряват. Представете си само — нахълтвате при мен като разярен лъв, аз тутакси ви изливам една-две капки в гърлото и вие се преобразявате в кротко агънце. Не съм си и помислял да се впускам в научни анализи на този феномен. Само безпристрастно регистрирам фактите.
Същото се получи сега и със Стилтън. Във фазата си преди коктейла той бълваше с тонове пара и с лека ръка можеше да извършва предателство, кроежи и заговори подли, както разправял оня приятел11. А сега пред собствените ми очи Стилтън се превърна в добро и благо същество. Преполовявайки едва първата си чаша, той вече се разкайваше по най-дружелюбния начин, че ме е набедил несправедливо. Можел съм да бъда и най-ненадминатият по лудост откачен, който някога е избегнал бдителността на търсачите на таланти от заведенията за олигофрени, кой знае защо, но така ми рече, но било видно като бял ден, че не съм водил Флорънс в „Пъстрата стрида“. И съм извадил дяволски късмет, като не съм я завел, допълни той, защото в противен случай щял да ми прекърши гръбнака на три места. Накратко, от него направо бликаше другарска топлота и задушевност.