— Връщайки се назад към по-ранен етап от разговора ни, Стилтън — рекох и смених темата, след като постигнахме единодушие, че чичо му Джоузеф е кривоглед ахмак, който въобще няма да сгреши, ако се прегледа при някой добър очен лекар, — направи ми впечатление, че когато спомена Флорънс, използва израза „годеницата ми“. Да разбирам ли от това, че гълъбът на мира отново ви е навестил след снощната ни среща? За онзи прекъснат годеж говоря, запоихте ли го?
Стилтън кимна.
— Да — отвърна той. — Направих известни отстъпки и приех известни условия.
Тук дланта му се стрелна към горната устна и болезнено изражение премина по чертите му.
— Сдобряването се състоя днес сутринта.
— Страхотно! — зарадвах се аз.
— Нима се радваш? — измуча той.
— Разбира се!
— Хей!
— Ъ?
Стилтън ме изпи с настойчивия си поглед.
— Устър, стига си се преструвал. Чудесно знаеш, че самият ти си хлътнал до ушите по нея.
— Това е абсурдно — запротестирах отново.
— Тия ги разправяй на старата ми шапка! Въобще не си въобразявай, че си ме заблудил. Та ти боготвориш това момиче. Аз лично съм все още склонен да приема, че цялата тази дандания с мустака е коварен план, измъдрен от теб с цел да ми я отмъкнеш. Е, единственото, което ще ти кажа, е, че ако ми се случи да те хвана, докато й се умилкваш и се мъчиш да ни отчуждиш, ще пречупя гръбнака ти на четири места.
— Стори ми се, че каза три — потърсих истината мигновено.
— Не, четири. Тъй или иначе, за мен е удоволствие да ти съобщя, че тя ще е далеч от обсега ти поне за известен период от време. Днес отпътува, за да погостува на леля ти, госпожа Травърс в Устършир.
Господи! Каква безбожна поразия може да нанесе една единствена небрежна думица. Увиснах на косъм от произнасянето на „Да, и тя ми каза същото“, което естествено щеше да се окаже фатално. Но съумях точно навреме да пробутам едно „Нима?“
— Значи ще отпрашва към Бринкли, а? Вероятно и ти ще я придружиш?
— Ще я последвам след няколко дни.
— Няма ли да пътуваш с нея?
— Я мисли с главата си, Устър! Нали не допускаш, че ще се появя на обществено място, докато траят ранните стадии в отглеждането на проклетия мустак, легнал толкова много на сърцето на Флорънс. Ще се затворя между четирите стени на стаята, докато противното растение започне да пуска филизите си. Довиждане, Устър. Нали няма да забравиш какво подхвърлих за гръбнака ти?
Уверих го, че непрекъснато ще го имам предвид, при което той пресуши специалния си коктейл и се изпари по същия начин, по който се бе появил.
8
В дните, които последваха, достигнах върха на формата си. Жизнеността ми се лееше като пълноводна река и отново успях да омая всички наоколо си с ослепителната си усмивка и бодра духовитост. През този период на безметежно щастие, ако безметежно е точната дума, няма да е преувеличено да се каже, че се съживих като полято от грижовна ръка нежно цветче.
Сякаш планина се бе свлякла от сърцето ми. Само онези, които са били подлагани на изпитанието да гледат как Д’Арси Чийзрайт непрекъснато се материализира от нищото и се прокрадва зад тях, пуфтейки смущаващо зад вратовете им, докато разпускат в пушилнята, могат да разберат облекчението да се отпуснеш на воля в стола и да си поръчаш подкрепително със съзнанието, че помещението е напълно свободно от тази свръхпротивна напаст.
И точно тогава — тряс!
Тъкмо си казвах, че това е то истинският живот и заприиждаха телеграмите.
Първата, която пристигна, ме свари в жилището ми, точно когато палех цигарата си след закуска. Огледах я с неспокойното притеснение на човек, изправен пред тиктакащ бомбен механизъм. Телеграмите толкова често са се явявали вестители или предвестници, или както и да се нарича там, на острите кризи в личните ми дела, че вече не ги гледам другояче освен подозрително. Все се чудя дали нещо няма да изскочи от плика и да ме захапе злобно за крачола. Нека напомня, че именно с телеграма Съдбата тласна развитието на историите със сър Уоткин Басет, Родърик Споуд и сребърната кравоподобна каничка за сметана, която според инструкциите на леля ми Далия трябваше да задигна от колекцията на първия в Тотли Тауърз.
Затова не се чудете, ако ви призная, че докато съзерцавах замислено поредното издание с подозрителен — както отбелязах — поглед, се запитах дали основите на Ада нямаше отново да се разтърсят.
Но за момента представителят на епистоларния жанр си лежеше пред мен мирно и тихо. Претегляйки всичките „за и против“, ми се стори, че не ми остава друг изход освен един — т.е. да пристъпя към запознанство с него.