— Направо ме шашна! И откъде?
— И тя не знае. Страшно бил потаен. Само казал, че всичко е наред, уредил работата и вече можели да продължат да действат. Затова няма какво да се косиш за срещата си с него. Дреме ти на теб, че Пърси те имал за най-мърлявата въшка на света! Та нима ние останалите мислим различно?
— Има нещо вярно в това — съгласих се веднага.
— Значи ще дойдеш?
Запредъвквах умислено долната си устна. В главата ми закръжиха мисли за Стилтън.
— Е, кажи нещо де, онемя ли — тросна се не без известна рязкост скъпата ми родственица. — Защо мълчиш толкова дълго?
— Размишлявах — признах си мигновено.
— Тогава престани да размишляваш и ми обещай, че ще дойдеш. Ако това ще повлияе на решението ти, ще ти спомена, че тъкмо сега Анатол се намира на върха на формата си.
Сепнах се. Ако не изопачаваше действителността, щеше да е небивала лудост да не се присъединя към компанията, насъбрала се около трапезата за угощения.
Досега само небрежно съм подхвърлял за Анатол, затова понастоящем ще се възползвам да вметна, че човек трябва да вкуси творенията му, за да повярва, че наистина съществува подобна сладост. Простите слова са непосилни да разкрият пълната истина и изумителната му виртуозност. След като един от обедите на Анатол се стопи в стомаха ви, ви остава само да разкопчеете сакото си и с изплезен език да се отпуснете доволно, да подишате тежко и да се порадвате на усещането, че животът няма какво повече да ви предложи. Но тогава, още преди да се освестите, пристига някоя от вечерите му. Тя е още по-невиждано чудо. С една дума — цялата картинка постига толкова силна прилика с рая, колкото всеки нормален човек е в състояние да си пожелае.
Почувствах, че независимо от това колко яростно Стилтън може да се разрази и да изпълни обещанието си щом ме открие… е, не чак рамо до рамо с жената, която обича, но определено кръжейки в близост до нея, трябваше да поема риска от евентуалното разбуждане на злия дух в него.
Разбира се, не бе приятна мисълта да се намеря разкъсан на хиляда парченца, а някакъв си стокилограмов Отело да се тръска и весели върху разпръснатите ми останки, но ако по същото време се заситя с Timbale de ris de veau Toulousiane на Анатол, тревогата определено щеше бъде уталожена.
— Ще дойда — казах бодро, дочувайки как в коремната ми кухина се извива истинска симфония от звуци.
— Браво на доброто момче! След като откачиш Пърси от врата ми, ще имам пълната възможност да се съсредоточа върху Тротър. А за да доведа тази сделка до успешен завършек, ще ми е нужно максимално съсредоточаване.
— Каква е тази сделка, стара ми родственице? Ти нищо не ми каза за нея. И кой е този Тротър, откъде го изкопа?
— Запознах се с него у Агата. Той й е някакъв приятел. Притежава много вестници в Ливърпул и има амбицията да установи плацдарма си в Лондон. Затова ще се помъча да го подтикна да купи „Будоарът“.
Сащисах се. Това бе последното нещо, което очаквах. Знаех, че „Будоарът на милейди“ е драгоценното й съкровище. Направо се изумих, когато узнах, че възнамерява да го продава.
— Но защо за бога? Мислех, че си го обичкаш като родно синче?
— Прав си, но съм изтощена от напрежението непрекъснато да ходя при Том и да го врънкам за пари за издръжката му. Всеки път, когато почна да го моля за поредния чек, ме пита: „Но не е ли започнал вече да си връща парите?“ и аз му отговарям: „Не, скъпи, още не е започнал да си връща парите“. Тогава той вика: „Хм!“ и допълва, че ако това продължава по същия начин до следващата Коледа ще сме я докарали до просешка тояга. Вече ми идва прекалено нанагорно. Кара ме да се чувствам като някоя от онези просякини, които се търкалят с пеленачетата си по улиците и те молят да се смилиш и да купиш белите им китки. Затова, когато срещнах Тротър в Агата, реших, че точно той е акулата, която ще глътне предприятието ми, ако човешката изкусност е способна да го постигне. Каза ли нещо?
— Казах „О, а-а!“. Тъкмо се канех да добавя, че е за съжаление.
— За огромно съжаление, но няма как да го избегнем. С всеки изминат ден Том става все по-труден и по-труден за обработване. Заяви, че ме обичал безумно, но и безумието си имало граници. Е, значи ще те очаквам утре. Да не забравиш за огърлицата.
— Ще изпратя Джийвс сутринта да я вземе.
— Чудесно, скъпо мое петно върху фамилния герб.
Стори ми се, че щеше да продължи да бърбори, но в този момент някакъв задкулисен женски глас кресна „Три-и-и минути“ и тя затвори с отчаяния вопъл на жена, трепереща, че здравата ще я оскубят с няколко шилинга отгоре или каквото и да е там.
В този момент Джийвс се яви на хоризонта.
— О, Джийвс — рекох. — Утре ще се отправим към Бринкли Корт.