— За пръв път го чувам.
— Том се запознал с него в Лондон. Очевидно е страшно запален по стари сребърни изделия, защото Том държи да му покаже колекцията си.
Кимнах. Знаех, че този ми чичо бе направо вманиачен в колекционирането на старо сребро. Покоите му едновременно в Бринкли Корт и в къщата му на Чарлс Стрийт са наблъскани с предмети, с които не бих допуснал да ме сбарат насаме даже като проснат труп в улична канавка.
— Вероятно тоя Сидкъп ще излезе специалист по художествени ценности — предположих и си заплюх едно очарователно сладкишче със синя глазура.
— Нещо такова.
— Е, свят голям, хора всякакви.
— Утре към нас ще се присъедини също и изгората Чийзрайт, а вдругиден и Дафне Долорес Морхед. Тя е писателка.
— Знам. Флорънс ми разправяше за нея. Доколкото разбрах, си купила неин роман и го издаваш на части.
Хапчицата бе вълшебна.
— Да. Прецених, че ще е далновиден ход да поръся мината.
Това последното нещо не успях да го проумея. Тя ми изглеждаше като леля, която ми говори с гатанки.
— Как така да поръсиш мината? — казах аз и преглътнах внимателно. — Каква мина? За пръв път чувам да приказваш за разни мини.
Мисля, че ако устата й не беше пълна с препечен хляб с масло, щеше да зацъка с език, защото веднага щом разчисти звуковия си проход с енергично поглъщане, ми заговори нетърпеливо, сякаш мудната ми възприемчивост я изнервяше до краен предел.
— Ти наистина си безгранично невежо говедо, Бърти. Та нима никога не си чувал за поръсване на мини? Това си е всепризната методика в бизнес-средите. Когато си собственик на калпава мина и искаш да я пробуташ на някой будала, поръсваш я с една-две унции злато отгоре и викаш будалата да дойде и да прегледа стоката. Той се запрята, вижда златото, убеждава се, че тъкмо това е търсил и посяга към чековата си книжка. Действах на същия принцип.
Продължавах да си блъскам главата в недоумение и когато й го признах, този път вече наистина зацъка с език.
— Толкова ли не можеш да загрееш, тъпачето ми? Купих романа с продължение, за да придам по-привлекателен вид на списанието за Тротър. Той ще зърне обявлението, че в най-скоро време следва опус с Дафне Морхед и страхотно ще се впечатли. „Брей!“ ще си рече. „Дафне Долорес Морхед, Брей! «Будоарът на милейди» трябва да се харчи като топъл хляб!“
— Добре, но тия образи не държат ли да прегледат счетоводните бумаги с приходите и разходите преди да се произнесат окончателно?
— Не и ако се гощават с кухнята на Анатол за седмица, че и за по-дълго. Нали затова го поканих тук.
Осъзнах какво има предвид и доводите й ми се видяха доста разумни. В обедите и вечерите на Анатол има нещо, което направо ви разтапя и пресича трезвата ви преценка. След като през цялото време досега Л. Дж. Тротър се бе засищал с вълшебствата на Анатол, предположих, че вече се носи на розов облак и жадува да дарява с добри дела ближните си наляво и надясно, вземайки пример от бойскаутите. А ако удължи лечението с няколко дни, току-виж я замолил като лична услуга да приеме двойния размер на исканата от нея сума.
— Невероятно хитро — похвалих я аз. — Да, мисля, че си налучкала верния подход. Да не би Анатол да е поднасял своето Rognons aux Montagues!
— Да, а също и Selle d’Agneau aux laitues a la Grecque.
— Стара ми родственице — зарадвах се аз, — в такъв случай бих казал, че работата ти е в кърпа вързана. Остава ни само да се почерпим след края на представлението. Но ето че възниква въпрос, който ме хвърля в тъч. Флорънс ми спомена, че Ла Морхед била голяма скъпчийка и трябвало да я засилят с дъжд от кесийки със злато преди да склони да се подпише върху договора. Вярно ли е?
— Съвсем вярно.
— Тогава как, по дяволите — възкликнах, разчепквайки проблема по моя си енергичен начин, — съумя да измъкнеш необходимото количество жълтици от чичо Том? Та той не плати ли данъка си за доходите тази година?
— Бъди сигурен, че го е платил. Струваше ми се, че сте чули писъците му чак в Лондон. Бедното ми дърто момчурляче изживява страшно болезнено този годишен ритуал.
Бях сигурен, че ми говори самата истина. Чичо Том, макар да бе осигурен с изобилие от така необходимите късчета благороден метал, понеже до оттеглянето от бизнеса си се славеше като един от търговските принцове, дето гребат с чували мангизите си, проявяваше дълбоко вкоренено недоволство от това, че церберите на държавната хазна просто бъркат и безпрепятствено си пълнят джобовете със скътаните пари на хората. Седмици след като са му отмъкнали трудноспечеленото богатство той е способен да се муси по ъглите, да седи с глава в ръцете си, да мърмори за разрухата и за злокобната тенденция на социалистическото законодателство и каква гибел ни чака всички, ако това продължава.