— И да хъка ли? — повиши глас отново скъпата ми стара родственица.
— Е, допустимо е и да хъка. Не можеш да очакваш от него да стори по-малко от това.
Несъмнено щяхме да се увлечем и да се задълбочим по-сериозно по въпроса, подлагайки хъкането и мъкането на Л. Дж. Тротър на обстоен анализ. Обаче точно в този момент вратата се отвори и се подаде едно изнурено лице. Къси бакенбарди се бяха постарали да го обезформят от двете страни, а в средата му се цъклеха очила с рамки от черупка на костенурка.
— Извинявайте — обади се изкривената от мъка физиономия, — но да сте виждали Флорънс?
Леля Далия отвърна, че не бе удостоявана с подобна привилегия от обяд насам.
— Помислих си, че може би е с вас.
— Но не е.
— О! — въздъхна лицето, продължавайки да демонстрира диапазон от мрачни чувства, и понечи да се оттегли.
— Хей! — провикна се леля Далия, спирайки го тъкмо когато щеше да изчезне. Тя отиде до писалището и взе оттам светлобежов плик. — Тази телеграма току-що пристигна за нея. Ще й я предадете ли, ако я срещнете? И докато сте тук, запознайте се с племенника ми Бърти Устър, гордостта на Пикадили.
Е, не бях очаквал, че узнавайки за самоличността ми, той би се разтанцувал из стаята на палци. И не го стори. Само ми отправи продължителен и укорителен поглед. Съдържаше основните елементи на същия, отправен от черен бръмбар към готвача, когато последният го поръсва с отрова за насекоми.
— С господин Устър съм общувал чрез писма — студено заяви той. — А също сме говорили и по телефона.
След дългата си реч той се врътна и изчезна, като до последния момент ме изпиваше с осъдителния си взор. Ясно бе, че мъжете от рода Гориндж не забравят лесно.
— Това беше Пърси — поясни леля Далия.
Осведомих я, че вече съм достигнал по умозрителен път до същото заключение.
— Забеляза ли как погледна, когато изрече „Флорънс“? Като умиращо пате посред гръмотевична буря.
— А ти забеляза ли — запитах я на свой ред — как погледна, когато ти изрече „Бърти Устър“? Като някой, намерил умряла мишка в халбата си бира. Този тип не е от най-човеколюбивите и общителни люде. Не си падам по такива.
— Едва ли би предположил, че една майка е способна да го погледна без да й призлее, нали? Обаче, независимо от това, той е златното писанче за окото на мамчето Тротър. Обичта й към него е толкова силна, колкото е силна и омразата й към госпожа Алдермън Бленкънсъп. На онази ваша вечеря тя не пропусна да засегне персоната Алдермън Бленкънсъп, нали?
— Засегна я неколкократно дори. Коя е тя?
— Най-опасната й светска съперница в Ливърпул.
— Ама в Ливърпул имат ли си въобще светски съперници?
— Не се съмнявай. Имат си и то с лопата да ги ринеш. Доколкото разбирам, Тротър и Бленкънсъп се дерат със зъби и нокти коя да е некоронованата кралица на ливърпулското общество. Понякога едната успява да натрие носа на другата, понякога става обратното. Също като смъртоносните борби за надмощие сред Четиристотинте13 в Ню Йорк от стари времена. Но за какъв дявол съм седнала да ти разправям всичко това? Ти трябва да се втурнеш навън, да настигнеш Пърси и да му повдигнеш духа с антимеланхоличните си вицове. Предполагам си приготвил сериозен запас?
— Не ще и дума.
— Тогава хайде на работа, млади момко! Да щурмуваме, верни другари, само още веднъж, или стените ще ни затворят вовеки с мъртъвците ни англиийски. Йе-е-хо-о-о! Дръж! В атака напред! — допълни тя, пускайки отново в употреба жаргона от ловджийското поле.
Нареди ли ви леля Далия да се хващате за работа, по-добре не се майте, ами я послушайте, ако си мислите доброто. Но това съвсем не значеше, че преливах от веселост, докато си проправях път към широките необятни простори. Оня поглед на Пърси ми подсказа, че господинът ще се окаже трудна публика. Съдържаше същото количество суровост и неумолимост, които открих и в този на чичото на Стилтън при срещата ни в полицейския съд на Вингън Стрийт.
Съответно съвсем не бе малко удовлетворението ми, когато, озовавайки се на открито, не открих и следа от него. Успокоен, изоставих преследването и започнах да се разхождам по-далеч и по-далеч. Пълнех дълбоко дробовете си с въздух. Още не му се бях наситил достатъчно и ето че Пърси се зададе насреща ми. Заобиколи един рододендронов храст и тръгна директно към мен.
10
Ако не бяха бакенбардите му, не вярвам че щях да го разпозная. Бяха изминали не повече от десетина минути откак бе подал мутричката си през вратата на леговището на любимата ми прародителка. Но в краткия промеждутък цялото му излъчване бе претърпяло коренна промяна. Нямаше го вече мрачното пате посред гръмотевичната буря, с което се бях разделил наскоро. На негово място сияеше закачливо и весело създание. Духът му бе жизнерадостен, а усмивката слънчева. В цялото му поведение напираше усещането, че пред вас стои човек, който всеки момент може да се впусне във вихъра на някой лудешки танц. Държеше се така, сякаш е бил подложен на продължителна терапия с номера на Фреди Уиджън с двете коркови тапи и канапената връв.
13
Думи на известен нюйоркски аристократ, популяризирани от един репортер: „Има само 400 човека в Ню Йорк, които действително всеки познава.“ Точно този брой вероятно се дължи на ограничения капацитет на балната зала на госпожа Дж. Астор, принадлежаща към една от най-богатите фамилии през миналия век в Америка, бел.пр.