— Здравейте, Устър — радостно се провикна той. От тона на бойния вик с пълно право можехте да заключите, че срещата с Бъртрам по средата на деня едва ли не е събитието на деня. — Разходка ли си правите?
Отвърнах му, че не греши и това си бе самата истина. След моя отговор той грейна, сякаш бе убеден, че не бих могъл да предприема по-мъдро и похвално действие. „Ей, какъв умник е тоя Устър — все едно си казваше на ум. — Та той си прави разходки.“
Тук последва кратка пауза, която той запълни с облажаващи погледи по мой адрес и уплете нозете си тъй, сякаш щеше аха… и да ги заувива в танцови стъпки. Сетне сподели, че вечерта била приказна и аз потвърдих впечатлението му.
— Какъв залез само! — възхити се той и го посочи.
— Зашеметяващ е — съгласих се, понеже целият хоризонт пламтеше.
— Като го гледам — рече, — си спомням за едно стихче, което съчиних оня ден за „Парнас“. Просто няколко реда, които драснах набързо. Сигурно ще пожелаете да го чуете.
— О, разбира се.
— Озаглавено е „Калибан14 по заник слънце“.
— Какво по заник слънце? — не разбрах аз.
— Калибан — потвърди той.
Тук прочисти гърлото си и поде:
Той отвори очите си, които бе затворил, за да придаде по-силен ефект на изпълнението си.
— Естествено, от него струи горчивина и озлобеност — обясни ми Пърси какво е искал да каже авторът, но дори и това не ми помогна да разбера поетичния му напън.
— О, невероятна озлобеност — съгласих се, за да не ме вземе за резен говеждо.
— Но пък и аз се чувствах озлобен, когато го писах. Струва ми се, че познавате човека на име Чийзрайт. Точно него имах предвид. Всъщност, ние никога не сме стояли да се любуваме заедно на залеза, но някак инстинктивно усетих, че тъкмо такава глупост би изтърсил, ако бе наблюдавал залеза. Мисля, че ме разбирате правилно?
— Абсолютно сте прав — съгласих се този път от сърце.
— Той е безчувствен дръвник, не смятате ли?
— Бездушен до дъното на душата си, определено.
— И не притежава възвишени чувства?
— Никакви.
— Ще сгреша ли, ако го оприлича на прост дебелак с тиквена глава?
Как ги нижеше тези определения само. Все едно че устата му сама се отваряше и думите се отронваха — правдиви и красиви.
— Никак даже — съгласих се веднага.
— Да — рече той, — добре стана, че й се размина.
— На кого? — не разбрах в първия момент.
— На Флорънс, разбира се!
— О, аха! И какво й се разминало? — полюбопитствах.
Той ме изгледа несигурно, докато надуваше и спускаше гърдите си в тихото си вълнение. Сякаш бе тиган с каша, която тъкмо е достигнала точка си на кипене.
Спадам към хората, на които им се удава наблюдението и анализа. За мен бе видно като бял ден, гледайки го как цвърчи, че нещо се бе случило със сърдечните му дела и го бе подпенило като очистително на прах, оставяйки му две алтернативи — (а) да се взриви, тъй както си стоеше, и (б) да излее насъбралите се вътре чувства пред първото човешко същество, което се изпречи на пътя му. Не ще и съмнение, че би предпочел това човешко същество да не е от Устъров произход, но си представях как сам себе си убеждава, че все пак човек не може да има всичко, а и той не беше в положение да избира и подбира.
Реши да се спре на алтернатива (б).
— Устър — поде Пърси и постави ръка на рамото ми, — може ли да ви задам един въпрос? Леля ви каза ли ви, че съм влюбен във Флорънс Крей?
— Да, спомена ми нещо такова.
— И аз си помислих същото. Тя не е от особено сдържаните жени, макар да обладава много други достойнства. Видях се принуден да изпадна в откровение пред нея скоро след пристигането си тук, понеже ме запита за какъв дявол съм се размотавал наоколо с вид на умъртвена риба треска.
14
Калибан — изопачена форма на думата „канибал“ с разменени „н“ и „л“, използвана най-вече в Англия със същото значение, бел.пр.