— Или с вид на Хамлет?
— Все едно дали Хамлет или умъртвена треска. Няма голяма разлика. Признах й, че обичам Флорънс със страстна жар и съм узнал, че е сгодена за смотаняка Стилтън. Усещането е същото, обясних й, когато те фраснат яко по главата.
— Като сър Юстас Уилоуби.
— Простете, не ви разбрах?
— От „Мистерията на розовия рак“. Една нощ в библиотеката го хакнаха здравата по кратуната и според мен икономът беше автор на гнусното злодеяние. Но май ви прекъснах.
— Да, прекъснахте ме — съгласи се той.
— Съжалявам. Та значи казахте, че ви фраснали яко по главата.
— Точно. Изпаднах в неистови гърчове от шока.
— Трябва да е било кошмарно сътресение.
— Беше. Бях сащисан. Но сега… Нали си спомняте телеграмата, която леля ви ми връчи, за да я предам на Флорънс?
— А, да телеграмата.
— Беше от Чийзрайт. Прекратява годежа.
Разбира се нямаше как да узная по какъв начин точно се е гърчил неистово от шока, но дълбоко се съмнявам, че изпълнението му можеше да съперничи на моето, щом чух думите му. Залезът се олюля пред очите ми, сякаш танцуваше шими. Някаква птица наблизо, която проветряваше вечерното си червейче, ми се видя двойна, като и в двете си отражения продължаваше да вибрира.
— Какво! — изклокочих и се заклатих от основите нагоре.
— Да.
— Прекъснал е годежа им?
— Именно.
— О, боже мили! Но защо?
Той поклати глава.
— Виж, това не съм в състояние да ви кажа. Онова, което знам със сигурност е, че открих Флорънс в двора пред конюшнята да гъделичка едно котенце зад ушето. Аз я приближих и й казах „Ето телеграма за теб“, а тя ми отвърна „Така ли? Вероятно е от Д’Арси.“ Потръпнах при произнасянето на името му и още потръпвах, когато тя вече бе отворила плика. Телеграмата беше бая длъжка, но не бе прочела повече от първите няколко реда, когато нададе пронизителен вик. „Лоши новини ли?“ запитах я. Очите й засвяткаха. На лицето й се появи студено и гордо изражение. „Никак даже — отговори. — Новините са дори прекрасни. Д’Арси Чийзрайт прекратява годежа ни.“
— Леле! — изпищях аз и сами разбирате защо се завайках тъй отчаяно. — Тя не ви ли осведоми малко по-обстойно по въпроса?
— Не. Само подхвърли една-две забележки по адрес на Чийзрайт, които аз безрезервно споделям, и енергично закрачи в посока на градината до кухнята. А аз тръгнах, по-точно литнах като волна птица. Категорично не одобрявам съвременната мода да се използва жаргон, но не се срамувам да си призная, че непрекъснато си повтарях „Юпи-и-и-и!“. Ще ви помоля да ме извините, Устър, но сега ще трябва да ви напусна. Не ме свърта на едно място.
И с тези думи той препусна като неопитомен мустанг и ме остави сам срещу Съдбата.
В мен се надигна мрачното усещане за нарастваща опасност. И ако ми зададете логичния въпрос: „Но защо, Устър? Нима всичко не се нарежда точно по мед и масло? Какво значение има, ако брачната церемония на девойката с Чийзрайт отпада от дневния ред, след като Пърси Гориндж изгаря от нетърпение да поеме теглото на бледоликия?“, то аз ще ви отговоря: „Да, ама вие не сте видели Пърси Гориндж.“ Искам просто да изтъкна, че не е по силите ми да си представя Флорънс, колкото и да я е на пушило да си отмъщава, да приеме ухажванията на мъж, който доброволно носи бакенбарди и пише стихчета за залезите. Далеч по-голяма бе вероятността — оказала се с незапълнени часове за срещи, Флорънс наново да посегне към провереното и безотказно действащо средство — сиреч клетия стар Бъртрам. Точно така бе постъпвала и в миналото, а тези неща имат склонността да се превръщат в навик.
Умът ми даваше заето при всеки опит да прозре каква би могла да е причината за подобно непоследователно поведение от страна на Стилтън. Действията му просто не се съгласуваха едно с друго. Ще ви припомня, че когато го видях за последен път, той показваше всички признаци на човек, когото Любовта върти според прищевките си на малкото си пръстче. Всяка негова дума при онзи наш разговор на прощаване не оставяше и сянка от съмнение и колебливост по въпроса. В края на краищата човек не ходи да заплашва хората, че ще им натроши гръбнаците на четири места, ако ги хванел в умилкване около боготвореното от него създание, ако в сърцето му не бушува нещо по-силно от мимолетно увлечение.
Какво би могло да пререже тъй безпощадно фитила на любовния плам?
Да не би, питах се, напрежението от пускането на мустака да се е оказало твърде непосилно за него? Дали някъде към третия ден — третият ден винаги е най-критичният момент — не бе хвърлил случаен поглед в огледалото и не бе уловил образа си? Навярно е решил, че няма радост от букета на семейното блаженство, заслужаваща жертвите, които той прави? Призован да избира между жената, която обича, и обезкосмената горна устна, дали не се е поддал на изкушението и не се е предал, при това давайки огромна преднина на горната устна?