Докато се преобличах в по-свободно одеяние, продължавах да размишлявам над доверената ми от чичо Том сводка за здравето на леля Далия. Установих, че тъна в недоумение. Вярно, че на вечерята не бях на себе си и присъствах само тялом, но дори и така, според мен, щях да забележа ако я топеше неизлечима болест или друга угроза. А доколкото си спомнях, тя даваше вид на жена, която опустошава разнообразните ястия с обичайните си хъс и настървеност. И въпреки това чичо Том твърдеше за нея, че изглеждала бледа като платно, а за това бяха нужни немалко усилия с румено лице като нейното.
Странно, да не кажа мистериозно.
Все още си блъсках главата с това и се чудех как би го разнищил Озбърн Крос, копоят от „Мистерията на розовия рак“, когато превъртането на дръжката на вратата ме изтръгна от медитацията ми. То бе последвано от силен тропот по дървената плоскост. Тогава осъзнах какво благоразумие съм проявил, превъртайки ключа преди да се заема с нощния си тоалет. Защото гласът, който изгърмя, принадлежеше на Стилтън Чийзрайт.
— Устър!
Изправих се на крака и оставих настрана „Ракът“, в чиято мистерия възнамерявах да се впусна. Долепих устните си до ключалката.
— Устър! — повтори Стилтън.
— Спокойно, скъпи ми друже! — студено го прекъснах. — Чух те още първия път. Какво искаш?
— Да разменя няколко приказки с теб.
— Да, но няма да ти се усмихне щастието. Остави ме на мира, Чийзрайт. Искам да съм сам. Имам леко главоболие.
— Ако ми паднеш в ръчичките, хич няма да ти е леко — прогърмя отново гадният му глас.
— Охо, обаче няма как да ти падна в ръчичките — елегантно му запуших устата и се върнах към стола си, за да се заема отново с литературното си занимание. Сгряваше ме приятното усещане, че го разгромих в словесната ни престрелка. Той ме назова с няколко обидни епитета, тропа, дрънча и увива дръжката, докато му писна. Най-накрая се омете, несъмнено сипещ адски проклятия под носа си.
Пет минути по-късно последва ново тропане по вратата. То, обаче, бе толкова тихо и дискретно, че не съзрях никакви трудности при идентификацията му.
— Ти ли си, Джийвс?
— Да, сър.
— Почакай за момент.
Докато прекосявах стаята, за да му отворя, с удивление установих, че долните ми крайници тежаха като олово. Явно словесният двубой с последния ми гост ме бе разтърсил повече, отколкото бях допускал.
— Тъкмо имах посещение от Стилтън Чийзрайт, Джийвс.
— Нима, сър? Надявам се, че изходът му е бил благоприятен.
— Да, направо шашнах бедната душица. Той си въобразявал, че може безпрепятствено да проникне в светилището ми без пропуск дори. Колко ли се е покрусил, щом е открил, че вратата е заключена. Но епизодът ме поизтощи, затова с удоволствие бих приел ободрително във формата на уиски и сода, ако ми го изкопаеш отнякъде.
— Веднага, сър.
— Настоявам да го приготвиш точно както си му е реда. Кой беше онзи твой приятел, за когото ми разказваше преди време и дето имал сила за десетина?
— Джентълмен на име Галахад17, сър. Но сте изпаднали в заблуждение, ако предполагате, че ми е личен приятел. Той е герой на поема от лорд Алфред Тенисън18.
— Това е маловажно, Джийвс. Единственото, което целях да ти внуша, бе че искам питието ми също да притежава мощта на десетина такива. Затова не се скъпи, докато наливаш.
— Много добре, сър.
Той се завтече да изпълнява животоспасителната си мисия, а аз от своя страна за сетен път подхванах „Ракът“. Но едва бях започнал събирането на улики и имена на заподозряни, когато отново ме прекъснаха. Свит юмрук бе треснал по дверите, които откликнаха със заплашително бумтящ ек. Допускайки възможността посетителят ми пак да е Стилтън, понечих да стана и да го смъмря през ключалката, както бях постъпил преди малко. В този момент обаче от другата страна долетяха такива сочни и амбициозни ругатни, които можеха да излязат от устата само на човек, усвоил тънкостта им сред хрътките и лисиците.
— Лельо Далия?
— Отвори тази проклета врата!
Подчиних се и тя нахълта вътре.
— Къде е Джийвс? — запита ме тя.
От пръв поглед се виждаше каква силна възбуда я бе обсебила. Съзерцавах я със значителна уплаха. След всичките приказки на чичо Том за олюляването й, това трескаво вълнение съвсем не ми се нравеше.
— Случило ли се е нещо? — попитах.
— Случи се и още как! Бърти — изклокочи старата ми родственица, потъвайки в гънките на шезлонга. Изглеждаше така, сякаш всеки момент щеше да почне да изпуска мехурчета. — Нагазих в тинята и само Джийвс е в състояние да помогне, за да съхраня репутацията си в този дом чиста и неопетнена. Изкарай наяве гениалния уникат и нека той напъне прехваления си мозък както никога досега.
17
Галахад — един от рицарите на крал Артур, известен освен със силата си и със своята чиста и благородна душа, бел.пр.
18
Алфред Тенисън (1809–1892) — английски писател, автор главно на поеми и лирически стихотворения. Удостоен е със званието „Лауреат на Англия“ и титлата „лорд“, бел.пр.