— Коктейлът ти отново е самото съвършенство, Джийвс — казах и повторно напълних чашата си. — Седмиците в компанията на скаридите не са лишили ръката ти от изкусните й умения.
Той не отговори. Изворът на красноречието му изглежда временно бе пресъхнал. Съзрях, както бях и предвидил, че ще стане, как взорът му е вперен в горните склонове на устата ми. Беше студен, гнуслив поглед — двойник на взора, който придирчивият гладник, не изпитващ влечение към гъсениците, отправя към диплещото се в салатата му животинче. Стана ми ясно, че сблъсъкът на воли, за който събирах сили дотогава, се канеше да надигне застрашително глава.
Заговорих любезно, но твърдо. В подобни ситуации нищо не дава по-благоприятни резултати от любезната категоричност, а благодарение на погълнатия животоспасяващ коктейл бях способен да блесна с желязната си учтивост в целия й наличен капацитет. Във всекидневната няма огледало, но ако имаше, и ако бях уловил отражението си в него, не се и съмнявам, че щях да видя гледка, силно напомняща високомерен сеньор от стария режим, който тъкмо възнамерява да разясни на домашната прислуга точно до къде се простират правата й.
— Изглежда нещо силно прикова вниманието ти, Джийвс? Да не би да съм си изцапал носа?
Отношението му се задържа в ледените градуси. Има моменти, когато видът на Джийвс е досущ като на взискателна гувернантка. Настоящият принадлежеше към тях.
— Не, сър. Петното е на горната ви устна. Едно тъмно леке, като от лютива супа с червен пипер.
Кимнах небрежно с глава.
— А, да — рекох. — Мустакът ми. Нали за него загатваш? Пуснах си го, докато ти отсъстваше. Доста е кокетен, не смяташ ли?
— Не, сър, не смятам.
Навлажних устните си със специалитета, продължавайки да преливам от любезност. Чувствах се силен и властен.
— Не ти ли допада?
— Не, сър.
— И не ти се струва, че ми придава по-особено очарование? Ъ-ъ-ъ… как да го определя? Нещо като достолепие и елегантност?
— Не, сър.
— Ти ме наскърбяваш и разочароваш, Джийвс — заявих, отпивайки няколко глътки, като направо се разтапях от любезност през цялото време. — Бих разбрал неодобрението ти, ако предметът на дискусията бе нещо рунтаво и зализано по краищата като на някой старши сержант. Но това тук е просто фината лентичка от растителност, благодарение на която Дейвид Нивън2 с години вече жъне овациите на милиони. Когато гледаш Дейвид Нивън на екрана не се гърчиш от ужас, нали?
— Не, сър. На господин Нивън мустакът много му отива.
— А на мен не, така ли?
— Да, сър.
Ето в такива моменти човек осъзнава, че единственият подход, който му остава да приложи, ако държи да запази себеуважението си, е да развърти кадифената ръка в желязна ръкавица или по-скоро обратното. Проявената слабост в подобни минути се оказва фатална.
Искам просто да изтъкна, че си има граници, при това строго очертани, а усещах, че тия граници Джийвс ги бе подминал с около миля и четвърт. Безпрекословно уважавам преценката на Джийвс по отношение на чорапите, обувките, ризите, шапките и вратовръзките, но проклет да бях, ако му се оставех да ми се наложи и да редактира Устъровото лице. Допих коктейла си и заговорих с тих, равен глас:
— Съжалявам, Джийвс. Надявах се да получа от теб нужното разбиране и сътрудничество, но след като ти е непосилно да проявиш съпричастие и сътрудничество, тъй да бъде. Каквито и да са последиците, обаче, аз ще поддържам статуквото. Подложих се на значителни затруднения и терзания, докато го отгледам тоя мустак, и не възнамерявам да го посичам, само защото определени предубедени личности, чиито имена не ще назова поради ред причини, не са способни да разпознаят красивото, когато то ще им избоде очите. J’y suis, j’y reste3, Джийвс — завърших словото си с малко парижка духовитост.
Е, след тази великолепна демонстрация на решимост от моя страна, предполагам, че на бедния човечец не му оставаше нищо друго освен да измънка: „Много добре, сър“ или нещо от сорта. Но се случи тъй, че не му стигна времето да изрече дори и това, понеже последната дума тъкмо се отронваше от устните ми, когато звънецът на входната врата напомни за себе си. Джийвс се изнесе от стаята и след броени секунди отново доплава.
— Господин Чийзрайт — оповести той.
В този миг в тежък тръс нахлуха масивните форми на птицата, за която той спомена. Новодошлият бе последният човек, когото очаквах да видя, и ако трябва да съм откровен докрай, почти последният, когото желаех да гледам насреща си.
2
2
Дейвид Нивън — известен актьор през 30-те години, работил за „Метро Голдуин Майер“. През 1959 г. е получил „Златен глобус“ за ролята си във филма „Мостът на река Клай“, бел.пр.
3
„Тук съм и тук ще остана“ (фр.) — думи на френския маршал Макмахон, изречени, когато искат от него да напусне обсадения Малакоф Тауър през 1855 г., бел.пр.