12
Постарах се да я утеша с мило шляпване по тиквичката.
— Джийвс ще се върне след секунда — рекох — и без съмнение ще оправи всичко само с един замах на вълшебната си пръчица. Я ми кажи, възрастна ми трепетлике, какъв ти е проблемът?
Тя преглътна задавено като стреснато невръстно китче. Рядко ми се е случвало да попадам на по-нервозна леличка.
— Заради Том!
— Чичо ми ли имаш предвид?
— Колко Томовци мислиш, че населяват тая къща, за Бога! — прогърмя тя с глух като ехо от далечна гръмотевица глас. — Да, говоря за Томас Портарлингтън Травърс, моя съпруг.
— Портарлингтън? — повторих слисан. Бях втрещен от откритието.
— Току-що се размотаваше из стаята ми.
Кимнах интелигентно. Спомних си, че и той бе казал същото. Ако не сте забравили, точно при тази си аудиенция бе наблюдавал как тя притиска с ръка темето си.
— Ясно. Да, дотук следвам неотлъчно мисълта ти. Сцена на действието — твоята стая. Лица, които си седят там — ти и никой друг. Чичо Том влиза и се размотава. После какво се случи?
За известно време древната ми предшественичка остана безмълвна. Сетне заговори с глас, който за нейните стандарти бе същински шепот. Тоест — макар да предизвикваше дрънчене на вазите по лавицата над камината, все пак не причиняваше свличане на мазилка от тавана.
— По-добре да ти разкажа цялата история.
— Правилно, драга ми прародителке. Каквото и да те тормози, излей си го и ще ти олекне на душата — опитах се да я окуража.
Тя преглътна като друго едно стреснато невръстно китче.
— Няма много за разказване — едва промълви скъпата ми леля Далия.
— Хубаво — отбелязах доволно, понеже беше късно, а и бях прекарал изморителен ден.
— Нали си спомняш разговора ни след като пристигна тази вечер… Бърти, ти противно чучело — провикна се тя, отклонявайки се временно от главната нишка на историята, — тоя твой мустак е най-неприличното нещо, което съм виждала, като изключим гадостите от кошмарите ми. Човек има чувството, че е попаднал в някакъв страховит и ужасен свят. Какво те тласна към извършването на такова безразсъдно действие?
Влях внушителна доза укор в цъкането си с език.
— Не закачай мустака ми, кръв от моята кръв и плът от моята плът. Остави го на мира и той ще те остави на мира. Та значи приказвахме за тази вечер. И какво разправяше?
Тя прие сгълчаването ми с мрачно кимване.
— Да, не бива да се отклонявам. Трябва да се придържам към съществото на въпроса.
— Като с лепило — допълних мило.
— Та когато си бъбрехме с теб тази вечер, ти се зачуди как съм успяла да накарам Том да изкиха парите за серийния роман на Дафне Долорес Морхед. Помниш ли?
— Да. И продължавам да се чудя.
— Е, много е просто. Той въобще не ги изкиха.
— Ъ?
— Том не е отпуснал и пени даже.
— Тогава как…
— Ще ти обясня как. Заложих перлената си огърлица.
Втренчих се в нея… е, май „със страхопочитание“ е точната фраза. Познанството ми с тази жена датираше от годините, когато съм бил пеленаче, скимтящо и повръщащо в скута на дойката си, простете за израза. Още оттогава съм останал с убеждението, че мотото в живота й е „От нищо не ми пука“. Обаче това тук ми се струваше доста дръзко проявление, даже за човек, за когото мярата винаги се е намирала доста близо до небето.
— Заложи я? — повторих.
— Заложих я.
— Искаш да кажеш, че я остави в залог? В заложна къща?
— Съвсем правилно. Това бе единственият ми изход. Налагаше се да пипна сериала навреме, за да успея да поръся мината, а Том категорично отказа да ми отброи и най-мизерната петарка. Възпротиви се на намерението ми да утолявам жаждата за злато на тази кръвопийка Морхед. „Идиотщини, пълни идиотщини“ — все дърдореше недоволно той. — „Напълно изключено, ама съвсем напълно изключено“. Затова прескочих до Лондон, занесох огърлицата до Аспинал и им заръчах да изработят дубликат. После се отбих в заложната къща. Е, когато казвам заложна къща, имай предвид, че го използвам, защото обикновено ги наричат тъй. Иначе моят човек е от къде по-висока класа. Виж, „заемодател на пари“ го описва далеч по-прецизно.
Изсвирих с уста един-два такта.
— Значи дрънкалката, която взех тази сутрин, е фалшификат?
— Култивирани перли, скъпо мое идиотче.
— Леле-божке! — възкликнах. — Вие леличките умеете да си създавате емоции в живота!