— Осланям се на него. В края на краищата не е случайна славата му на ненадминат спасител от лепкави каши.
— Права си — съгласих се аз.
— Измъквал е и теб самия от някои доста зловонни тресавища.
— Което си е вярно, си е вярно. Често повтарям, че друг като него няма на таз земя. Трябва вече всеки момент да се присъедини към нас. Изпратих го да ми домъкне канче от познатата животворна амброзия.
В очите й заискриха странни пламъчета.
— Ха да видим дали няма аз да го пресуша първа!
Потупах лапичката й.
— Разбира се — съгласих се, — разбира се. Почерпи се спокойно. На Бъртрам Устър не му се свиди запасът от гориво, щом до него е грохнала с изплезен език многострадалната му леля. Твоята нужда кара моята собствена да бледнее пред нея, както кой беше оня дето изрекъл тези думи на проснатия на съседната носилка болник19.
Джийвс влезе, носейки елексира точно на секундата, когато вече изгаряхме за лековитата му сила. Поех чашата от него и с любезен жест я подадох на възрастната ми роднина. Тя смотолеви набързо едно „Ха наздраве!“ и жадно отпи. Сетне аз гаврътнах останалото наведнъж.
— Джийвс — обадих се след кратка пауза.
— Сър?
— Хубаво си разтвори ушите.
— Много добре, сър.
Стигаше ми един-единствен поглед от сестрата на покойния ми баща, за да разбера, че за да се направи смислено възпроизвеждане на събитията, аз трябваше да се нагърбя с ролята на хроникьора. След като ороси плътта си, тя изпадна във вцепенено състояние, подобно на кома. Взираше се в пространството пред себе си с невиждащи очи и демонстрираше склонност да пъхти като яре, задъхало се от бясно препускане. Но нямаше какво да се удивлявам. На пръсти се броят жените, които щяха да са настроени лудешки, ако Съдбата им бе изсипала същата порция тротил в краката. Допускам, че чувствата, връхлетели я след бомбастичното обявление на чичо Том, трябва да са били от същата величина като ония от дните на ловната й слава, когато вихрогончето й я изтърсело от седлото, продължавайки да лети напред през телесата й. И независимо че фонтанът, даряващ безгрижие, от който току-що бе отпила полагаемите й се капки, бе силно ободрителен и наситен с вътрешно съдържание, явно едва-едва бе успял да уталожи томленията й.
— Изневиделица отпреде ни изскочи значително препятствие, Джийвс — започнах аз, — и ще се радваме да чуем мнението и съвета ти. Та значи положението е следното. Леля Далия притежава перлена огърлица. Тя й е подарена за Коледа от чичо Том, чието второ име, обзалагам се, че не знаеш, е Портарлингтън. Огърлицата е същата, която ти взе тази сутрин от Аспинал. Следиш ли мисълта ми дотук?
— Да, сър.
— Е, ето къде работата става дебела. Това обаче не е точно същата перлена огърлица, ако успявам да предам ясно мисълта си. Поради причини, в които няма нужда да навлизаме, огърлицата е заложена. И онова, на което в момента леля ми се явява собственичка, е имитация с малка или никаква стойност.
— Да, сър.
— Не ми се виждаш удивен.
— Не, сър. Прозрях този факт още когато съзрях огърлицата днес сутринта. Веднага разбрах, че бижуто, което ми предадоха, представлява култивиран дубликат.
— Божи мили! Толкова ли е лесно да се забележи?
— О, не, сър. Не храня никакво съмнение, че за непросветените няма никаква видима разлика. Но преди години под покровителството на мой братовчед, който е в този бранш, изучавах изкуството на бижутерите в продължение на няколко месеца. Истинската перла няма сърцевина.
— Няма какво?
— Сърцевина, сър. Във вътрешността си. Докато култивираната има. В това отношение култивираната се различава от истинската. Това е резултат от вкарването на чуждо тяло в стридата, което има за цел да й подейства като дразнител и да я предизвика да наслои отгоре му пластове седеф. Дразнителят, създаден от самата природа, е с толкова малки размери, че е почти невидим. Въпреки това обаче по правило сърцевината на култивираната имитация може да се различи само ако държим култивираната перла срещу силен сноп светлина. Което лично аз направих в случая с огърлицата на госпожа Травърс. Затова нямах нужда от ендоскоп.
— Какво?
— Ендоскоп, сър. Инструмент, с помощта на който става възможно погледът ни да проникне до вътрешността на перлата и да се открои сърцевината й.
Усетих как ме залива вълна на силно състрадание към царството на стридите. Струваше ми се — при това, според мен, напълно оправдано, — че животът на тези окаяни двучерупкови мекотели е безконечна поредица от злочестини. Но все пак чувството, което доминираше сетивата ми, бе изумлението.
— Мътните да ме вземат, Джийвс! Да не би да знаеш всичко?
19
Случката е от живота на сър Филип Сидни (1554–86) — английски държавник и поет, почитан като идеал за английски джентълмен, бел.пр.