— О, не, сър. Случайно зърнах една в сайванта със сечивата в градината до кухнята.
— Сега като те чух да го споменаваш и аз се сетих. Навярно още е там, тъй че давай да потеглям. Ако… как му викаше ти?
— Ако веднъж извършено, с туй свърши, добре ще е да се извърши бърже20.
— Точно така. Няма смисъл да се разтакаваме с хъкане и мъкане — обобщих аз.
— Не, сър. Във плаването на живота има момент на прилив, който — щом го хванем — понася ни към слава21.
— Именно — рекох и си помислих, че колкото и да се бях мъчил, нямаше да го измисля по-хубаво.
Дръзкото начинание си потече със задоволителна гладкост. Намерих стълбата в сайванта със сечивата, както бе предвидено, и я повлякох през буйната растителност до желаното място. Там я подпрях на стената. Покатерих се догоре. За нула време се преметнах през прозореца и безшумно се плъзнах по пода.
Е, фактически не се оказа чак толкова безшумно, защото се сблъсках с маса, която случайно се изпречи на пътя ми, и сгромолясването й възпроизведе оглушителен трясък.
— Кой е там? — долетя от тъмнината сепнат глас.
Това ме развесели. „А — рекох си шеговито, — леля Далия май е решила да ме шашне с проникновеното изпълнение на ролята си. И със съвършенството, с което играе, спокойно може да се превърне в най-горещия хит по кината“. Удивих се на артистичността й.
Но тогава гласът отново попита: „Кой е там?“ и сякаш ледена лапа впи нокти в бедното ми сърце. Защото гласът не принадлежеше на никаква леля, а на Флорънс Крей. В следващия миг светлина заля помещението и ето че се изправих насреща й. Тя бе седнала в леглото си с розово боне, увенчаващо главата й.
13
Не зная дали случайно ви е попадало стихотворението „Щурмът на пожарната команда“ от чудака Тенисън, когото Джийвс спомена, докато разправяше за богатира със сила за десетина. Доколкото ми е известно, то е доста известно и разпространено. Самият аз на възраст седем или приблизително толкова години, бях свикнал да го рецитирам, когато ме привикваха в гостната, за да предоставя на посетителите рядката възможност да се порадват на младия Устър. „Бърти рецитира така хубаво“ — имаше навика да казва мама. Между другото, ще изтъкна, че впечатленията й бяха изопачени, защото всъщност засичах и оплитах стиховете — и след като се опитвах да побегна на свобода, но с помощта на груба сила отново ме довличаха, го изпявах на един дъх. Въобще цялата история бе крайно неприятна, както са ми споделяли и други.
Е, онова, което исках да кажа, потъвайки в съкровени спомени от отдавна отминали дни, бе, че макар бремето на годините да е изтрило по-голямата част от поемата от паметта ми, все още си спомням основния стих. Както вероятно знаете, върви така:
и това води до развръзката или финала, който гласи:
НЯКОЙ Е ОПЛЕЛ КОНЦИТЕ.
Никога няма да забравя този ред. Причината, заради която го изравям от прахоляка е, че тъй както си стоях и зяпах тази девойка с розовия будоарен шлем на главата, изцяло разбирах как трябва да са се чувствали момчетата от пожарната команда. Явно и тук някой бе оплел конците и този някой бе леля Далия. Защо ще ме уверява, че прозорецът й бил последният отляво, когато последният прозорец отляво бе всичко друго, но не и неин. Този факт ме втрещи и въпреки положените усилия, не бе по силите ми да го разгадая. Напразно търсех онова, което Стилтън Чийзрайт би нарекъл подмолна цел.
Както и да е, опитите ми да прозра механизма на действие на мисловните процеси на лелите нямаха никакъв шанс за успех, а и не това бе времето за отнесени размишления. Първото нещо, с което мъж с капка здрав разум трябва да се заеме, щом се тръшне като чувал с картофи в спалнята на една девица посред малките часове на деня, бе моментално да завърже разговор. На тази задача посветих усилията си и аз. В подобни случаи няма нищо по-лошо от неловките мълчания и тишината, пулсираща от конфузност.
— О, привет! — поздравих толкова ведро и бодро, колкото успях. — Виж, страшно съжалявам, че ти се изтърсвам по този начин в момента, когато сигурно си спяла най-сладкия си сън, но тъкмо бях излязъл да подишам малко чист въздух в градината и открих, че са ме заключили отвътре. Затова реших, че най-смислената ми постъпка ще е да не разбуждам цялата къща, а да се прибера, прескачайки през първия отворен прозорец. Нали знаеш каква бъркотия настава, като разбудиш всички. Не знам защо, но хич не им се харесва.
21
Думи на Брут от пиесата „Юлий Цезар“ на Шекспир, IV действие 3 сцена, превод Валери Петров, бел.пр.