Щях да продължа да бръщолевя, навлизайки по-дълбоко в темата, понеже ми се струваше, че бях налучкал подходящия тон. Все пак звучеше къде по-смислено от симулирането на сомнамбулизъм. С всичките нескопосани „Къде съм?“ и такива глупости Прекалено идиотско беше… Но тогава тя изпусна един от нейните си ромолящи смехове.
— О, Бърти! — рече и то без, държа да отбележа, онази нотка на прекипяло търпение, с която обикновено се обръщат към мен момичетата. — Какъв романтик си бил!
— Ъ?
Отново смях изромоля покрай ушите ми. Разбира се все пак бе облекчение откритието, че не се гласеше да запиши за помощ и да вдига врява, но следва да посоча, че нещо здравата се затрудних с възприемането на веселието й. Вероятно и на вас се е случвало същото — ушите ви се продънват от хиеноподобния вой на заливащите се в смях, а вие стоите и недоумявате какво ги е прихванало. Някак ви поставя в неблагоприятна позиция.
Флорънс се бе втренчила в мен със странен поглед. Сякаш бях недорасло, към което, макар да отчиташе, че вместо мозък въздух пълни главата му, изпитва необяснима привързаност.
— Не е ли това типичен пример за характера ти! — разбълбука се тя. — Казах ти, че вече не съм сгодена за Д’Арси Чийзрайт и ти веднага долетя при мен. Не успя да издържиш до сутринта, нали? Сигурно си таял дълбоко в душата си съкровената мечта да ме целунеш нежно, докато спя.
В скока си към тавана се отделих май с двайсетина сантиметра от земята. Бях потресен и според мен съвсем извинимо. Все пак, дявол да го вземе, човек, който винаги се е гордял с коректност и вежливост в отношенията си с другия пол, стигащи до педантичност, не примира от радост, когато го заподозрат, че нарочно се прокрадва по подвижни стълби в един посреднощ, само и само да намляска спящите девойки.
— Господи небесни, нищо подобно! — възнегодувах и поставих обратно на мястото стола, който бях прекатурил във вълнението си. — Не съм си и помислял такова нещо. Явно преди малко, когато излагах фактите, си била доста разсеяна. Онова, което ти казах, само дето ти не ме слушаше, бе, че излязох в градината за глътка чист въздух и после открих, че са ме заключили отвътре…
Тя за пореден път изромоля. Онова изражение на лицето й, адресирано към някое миловидно идиотче, още повече се засили.
— Няма защо да се плашиш, не съм ядосана. Разбира се, че не съм. Напротив, страшно съм трогната. Целуни ме, Бърти.
Е, трябва да сме учтиви, в края на краищата. Подчиних се на нареждането. Обаче ме глождеше чувството, че подобни аморални сцени въобще не бяха влизали в плановете ми. Никак не ми се нравеше най-общото развитие на нещата, което бе започнало да придобива прекалено лигав френски привкус. Когато успях да се откопча от прегръдката й и отстъпих няколко крачки назад, видях, че изразът на лицето й се е променил. Сега пък ме изпиваше с един изучаващ поглед, ако схващате за какво намеквам, двойник на оня, който гувернантките отправят към новия си ученик.
— Майка ми определено греши — заяви тя.
— Майка ти?
— Леля ти Агата.
Това ме слиса още повече.
— И ти й викаш „майко“? Е, да де, щом ти харесва. Все пак то си е твоя работа. Та за какво грешала тя?
— За теб. Упорито настоява, че си празноглав и вятърничав мехур, който трябвало отдавна да е зад стените на някое заведение за бавноразвиващи се.
Аз се изпъчих надменно, едва обуздавайки повече или по-малко лумналия си гняв. Значи ето какви гнусотии нижела зад гърба ми проклетницата! Страшно сладка картинка! Ще ви досадя с напомнянето, че от години вече съм взел присърце възпитанието на противния Томас, отрочето на същото това женище. Тоест, случи ли се той да мине през Лондон на път за пансиона си, го настанявам радушно в дома си и не само че го гощавам с отбрани деликатеси, но и самоотвержено го влача по музеите и при мадам Тисо. Нямаше ли да се намери поне капчица благодарност в този свят?
— Тъй значи, а! — успях да изрека.
— Ужасно е забавна, когато заговори за теб, Бърти — продължи с откровенията си Флорънс.
— Забавна, а?
— Тя бе тази, на която й хрумна, че мозъкът ти бил като на женски паун.
Тук, ако бях пожелал да се възползвам, ми се представи прекрасната възможност да зачекна въпроса за пауните, за да определим точното им място в списъка на пернатите, вземайки за критерий коефициента за интелигентност. Но реших да я пропусна.
Флорънс внимателно нагласи бонето си, което вследствие на скорошната ни прегръдка се бе килнало на една страна и ми хвърли един такъв изучаващ поглед.
— Според нея си бил абсолютен нехранимайко — промълви тя.
— Какво?
— Нехранимайко.
— И защо?
— Според мен, защото те има за пълен неудачник и смята, че природата само е изхабила материал за теб. Но аз се опитах да й втълпя, че се заблуждава и че в теб се крие много повече, отколкото е видно за повечето наоколо. Осъзнах го, когато те сварих в онази книжарница, докато си купуваше „Пръски от вълни“. Спомняш ли си?