Не бях забравил преживяването. Целият инцидент представляваше просто едно злополучно недоразумение. Бях Обещал на Джийвс да му подаря произведенията на Спиноза — падал нещо философ, както подразбрах по-късно. Та тогава оня тип в книжарницата, изразявайки становището, че мислител на име Спиноза никога не се е раждал на тоя свят, ми пробута „Пръските“. Стори му се по-вероятно те да се окажат онова, което търся. Тъкмо ги отблъсквах с ръка, когато Флорънс връхлетя в книжарницата. Не й отне повече от минута да си внуши, че специално съм търсил и закупил драсканиците й. Можете ли да си представите! Флорънс дори успя да ми даде автограф с писалката си със зелено мастило.
— Още тогава усетих, че ти пипнешком се мъчиш да стигнеш просветлението и че се опитваш да се образоваш, четейки подбрана литература. Почувствах как в дълбините на съществото ти тлее душевност, която жадува за по-голяма широта. Ще е наистина вълнуващо, рекох си, да подтиквам и насочвам явните заложби на развиващия се ум. Все едно да гледам как разцъфва някое плахо и смачкано цветче.
Настръхнах доста заплашително. Плахите смачкани цветчета по-добре да си гледат работата, виках си на ума. Тъкмо понечих да я жилна с „Нима?“ или друга подобна язвителна забележка, когато тя продължи.
— Знам, че мога да те превъзпитам, Бърти. Но важното е, че сам искаш да се развиваш и това е вече наполовина извоюван успех. Какво четеш напоследък?
— Ами с толкова улисии напоследък съвсем съм занемарил четенето, но в момента се каня да изчета старателно „Мистерията на розовия рак“.
Спалното бельо повече или по-малко скриваше очертанията на елегантната й фигура, но като че ли останах с впечатлението, че тя потръпна конвулсивно.
— О, Бърти! — извиси глас тя. Този път обаче май улучи обичайната си интонация.
— Невероятно добро е — настоях твърдо. — Баронетът, сър Юстас Уилоуби, го намират в библиотеката. Главата му, обаче, е размазана…
Лицето й се сгърчи болезнено.
— Моля те! — въздъхна тя. — О, божичко! Опасявам се, че насърчаването на явните заложби на развиващия се твой ум ще се окаже ужасно изнурителна работа.
— Ако съм на твое място, щях да се откажа от нея. Послушай съвета ми и я зарежи — предложих й мигновено.
— Но мира не ми дава мисълта да те оставя да тънеш в тъмнина, да лентяйстваш, да пушиш и се наливаш в този Клуб на Търтеите.
Трябваше да изкореня погрешните й представи. Съзнанието й бе изопачило действителността.
— Но също мятам и стрелички.
— Стрелички ли!
— Да — извисих глас аз. — И не след дълго ще съм тазгодишният шампион на клуба. Лавровите венци вече ме очакват. Питай когото искаш.
— Как би могъл да пилееш тъй безобразно времето си, когато можеш да четеш Т. С. Елиът? Ще ми се да те видя…
Как й се щеше да ме види тъй и не стана ясно, въпреки че подозирах, че беше нещо противно и образователно, понеже в този момент някой похлопа на вратата.
Такъв развой на събитията не фигурираше и в най-кошмарните ми видения. Ето защо сърцето ми се преобърна като сьомга в размножителния си период и за момент се закачи и увисна на предните ми зъби. Зяпнах към вратата с израз, който Джийвс би нарекъл бясно премислящ, а потта изби на челото ми и затрополи по пода.
Забелязах, че и Флорънс се попритесни. Допуснах, че поемайки за Бринкли Корт, не бе предполагала, че спалнята й ще се превърне в толкова оживен център на светското общуване. Едно време имаше една песен, която дълго си тананиках. Припевът й започваше с думите „Нека всички идем у Мод“. Абсолютно същите въжделения явно изгаряха и гостите под покрива на леля Далия, а това немалко разстройваше клетата рожбица. Защото в един сутринта девиците все пак копнеят за мъничко усамотение. А излизаше, че ако се бе наела да върти будка за закуски на хиподрума, щеше да има повече възможност за усамотение.
— Кой е? — извика тя.
— Аз — отвърна й нисък и отекващ глас. Това накара Флорънс да лепне разперена длан на шията си. Жест, за който дотогава бях убеден, че се практикува единствено на сцената.
Защото собственикът на ломотещия глас бе говедото Стилтън Чийзрайт. Накратко, изчадието отново се натресе.
Ръката, с която Флорънс се пресегна за халата си, видимо потрепваше. Движенията, с които се освободи от омотаващите я чаршафи, издаваха силна нервна възбуда. Обикновено тя е от онези невъзмутими, спокойни и уравновесени съвременни момичета, които по правило рядко реагират другояче освен с повдигане на веждите си. Сега обаче се убедих, че приятната изненада от посещението на Стилтън в момента, когато стаята й гъмжеше от Устърово присъствие, сериозно пропука иначе здравата й броня.