— Какво искаш? — попита отново тя и в погледа й долових уплах.
— Донесох ти писмата — измуча гласът зад вратата.
— Остави ги на изтривалката — предложи Флорънс и аз спокойно въздъхнах.
— Няма да ги оставя на изтривалката. Държа да ти ги предам лично — бе категоричният отказ.
— По това време на нощта! В никакъв случай няма да позволя да влезеш!
— Дяволски се мамиш — отсечено й се сопна Стилтън. — Ще вляза и още как.
Помня как Джийвс разказваше веднъж за някакъв поет, чиито очи, щом се разфучавал, се въртели на бесни обороти отляво надясно и отдясно наляво. Точно по същия пумпалообразен начин се врътнаха и очите на Флорънс. Добре разбирах какво я тласна към това налудничаво състояние — вечният проблем, който неизбежно безпокои героите от криминалетата — а именно, как да се отърват от трупа — в конкретния случай, от Бъртрам. Ако Стилтън нахлуеше безочливо, спешно се налагаше Бъртрам да се предаде за съхранение някъде. Възникваше обаче въпросът къде.
В другия край на стаята се мъдреше един гардероб, Флорънс се втурна натам и със замах отвори вратата му.
— Бързо! — изсъска и се уверих нагледно, че напук на твърдящите обратното, е възможно да се изсъска дума, не съдържаща „с“. Тя го направи превъзходно, все едно бе детска игричка.
— Вътре! — повтори тя.
Намерих предложението й за находчиво. Скокнах вътре и тя затръшна дверите пред мен.
Е, навярно защото пръстите й са били безчувствени и схванати, всъщност не ги затвори, а ги остави леко открехнати. Това ми даде възможност да проследя последвалия диалог без всякакви затруднения, все едно ги слушах по радиото.
Поде го Стилтън.
— Ето писмата ти — сковано й рече той.
— Благодаря — сковано отговори тя.
— Няма защо — продължи все така сковано той.
— Остави ги върху тоалетката — нареди му все така сковано тя.
— Добре де! — сковано се съгласи той.
Няма друга нощ, в която да съм подслушал по-благодатен за сковаността разговор.
След краткотрайно мълчание, през което предположих, че полага кореспонденцията според указанията, Стилтън наново го засърбя езика.
— Получи ли телеграмата ми?
— Разбира се, че я получих.
— И забеляза ли, че съм си обръснал мустака?
— Забелязах.
— Това бе първото нещо, което направих, след като открих подмолните ти лъжи.
— Какво искаш да кажеш с това „подмолните ми лъжи“?
— Ако не можеш да го определиш като подмолни лъжи, безкрайно ще ми е интересно да узная как точно би го описала.
— Прекрасно знаещ, че исках да получа представа от атмосферата заради книгата си.
— Хей!
— И стига си хейкал!
— Ще си хейкам колкото ми душа иска — войнствено й се опери Стилтън. — Книга ли, тия ги разправяй на баба ми! Не вярвам, че дори съществува такава книга. Всъщност, не вярвам, че въобще някога си писала книга.
— Така ли? А какво ще кажеш за „Пръски от вълни“, които сега ще се преиздадат за пети път и скоро ще се преведат на скандинавски?
— Сигурно е дело на въшката Гориндж.
Представям си какъв огън са бълвали очите на Флорънс при тази груба обида. Гласът, с който заговори, определено го потвърждаваше.
— Господин Чийзрайт, май здраво сте си пийнал!
— Нищо подобно.
— В такъв случай сигурно сте се побъркал и ще ви помоля да бъдете така любезен и да изнесете тиквоподобната си глава оттук.
Почти съм убеден, макар и не стопроцентово, че при тази реплика Стилтън схруска няколко зъба. Действително се разнесе особен звук, сякаш някой включи кафемелачка. Гласът, който достигна до безопасното ми убежище, сипкаво потрепваше.
— Главата ми не е като тиква!
— Напротив, точно такава е.
— Няма нищо общо с тиквата. И това го потвърди авторитетната преценка на Бърти Устър. Той заяви, че приличала повече на купола на Сейнт Пол.
Последва прекъсване на репликите и се разнесоха разни пляскащи звуци. Явно се бе заблъскал по челото.
— Устър! — ревна той и издаде животинско ръмжене. — Не дойдох тук, за да разискваме главата ми. Дойдох, за да обсъдим Устър, слузестото влечуго, което пролазва зад хорските гърбове и им отмъква годениците! Устър, опустошителят на семейни огнища! Устър, усойницата в тревата, с която никоя жена не е в безопасност! Устър, съвременният Дон-Как му беше името! През цялото време си въртяла с него таен роман! И смяташе, че ме надхитряваш, нали? Смяташе, че не съм способен да прозра през жалките… жалките ти… По дяволите, коя беше думата… жалките ти… не, излетя ми.