Не зная дали някога сте изпитвали същото, но лично аз винаги съм откривал, че самото присъствие на определени люде ме кара да се чувствам неловко, с неистови напъни да произвеждам нервен смях, непрекъснато да оправям вратовръзката си и от притеснение да се чудя къде да дяна нозете си. Сър Родърик Глосъп — видният доктор на всички откачалки, бе един от тях, докато по случайно стечение на обстоятелствата не успях да проникна през смразяващия екстериор и да съзра по-благата и нежна страна от природата му. Друг от тази колекция е точно този Дж. Д’Арси Чийзрайт, или казано по друг начин — Стилтън. Ако сварите Бъртрам Устър изправен срещу него насаме, няма да го улучите в най-зашеметяващото му проявление.
Отчитайки, че двамата с него се знаем, както се казва, откакто се помним, понеже деляхме несгодите на школото и в Итън, и в Оксфорд, би трябвало да сме, струва ми се, като Дамон4 и как му беше името на другия. Но ние не бяхме. Никак даже. Обикновено в разговори го упоменавам като „онова говедо Стилтън“. Той пък на свой ред, както са ме информирали проверени и сигурни източници, не си прави труда да скрива удивлението си, че продължавам да съм от по-слънчевата страна на стените на институцията за олигофрени или друго сходно заведение. Щом се срещнем, наоколо неизбежно витае известна скованост, или както Джийвс би го нарекъл „несъвършено сливане на душите“.
Една от причините за това, струва ми се, е че Стилтън преди беше полицай. Той се зачисли към полицията веднага щом изкласи от Оксфорд с мечтата да се издигне до върховете и стабилните постове в Скотланд Ярд. Нещо, което откривате, че масово се практикува от познатите ви в днешно време. Вярно, Стилтън сдаде палката и свирката си не много дълго след това, защото чичо му настояваше да поеме по друг път в живота. Но тия ченгета, дори когато са вече напуснали, никога не се отърсват от маниера си — „Къде беше през нощта на петнадесети юни?“, ще те попита уж между другото, а очите и ушите му ей такива. Затова той рядко пропуска, когато пътеките ни случайно се засекат, да не ме накара да се чувствам като някой плъх от подземния престъпен свят, задържан за разпит на основание скорошна ненадейна полицейска проверка.
Добавете и довода, че чичо му си вади хляба като съдия в едно от полицейските съдилища в Лондон, и ще разберете защо се старая да го избягвам, доколкото ми е възможно, и горещо копнея да е в друга компания. Всяко същество със здрав разум потръпва при мисълта, че могат да го затворят натясно с бивш копой, в чиито жили тече съдийска кръв.
Недоумявах с каква цел Стилтън нарушава усамотението ми по такъв безцеремонен начин. Друга подробност, която ме озадачаваше, бе въпросът защо веднъж нарушил спокойствието ми, стоеше и се взираше в мен сурово и някак твърде критично. Сякаш съзерцаването на моя образ го бе разтърсило из основи и бе осквернило най-възвишените му чувства. Със същия успех можех да бъда някоя отрепка, която Стилтън бе сгащил в момент на пробутване на две-три унции кокаин на друга отрепка.
— Хей! — избумтя той.
Това само по себе си би трябвало да подскаже на някой интелигентен зрител, ако имаше такъв, че гостът ми е прекарал известно време в редовете на полицията. Едно от първите неща, на които учат новобранците там, е да прогърмяват това отвратително „Хей!“.
— Тъй си и мислех — продължи той, свъсил вежди. — Наливаш се с коктейли, тъй значи?
При нормални условия след тази реплика несъмнено щях да се изсмея нервно, да опипам вратовръзката си и да попристъпя смутено от крак на крак. Обаче с два от специалните коктейла на Джийвс, вече разграждащи се сред стомашните ми сокове, но все още упражняващи върху духа ми мощната си омая, не само че запазих неустрашимостта си, но и го клъвнах с неподозирана язвителност. С една дума го поставих на място.
— Трудно ми е да проследя мисълта ви, полицай — отговорих невъзмутимо. — Поправете ме, ако греша, но струва ми се, това е часът, когато за един английски джентълмен е съвсем обичайно да се освежи с малко питие. Ще ми правите ли компания?
Устата му се присви. Гледката бе крайно неприятна. Тези ченгета са достатъчно противни, даже когато си държат устните в статукво.
— Не, няма — отвърна той троснато и свадливо. — АЗ не смятам да тровя организма си. Толкова ли нехаеш за вредите, които причиняват тези боклуци на очите и самообладанието ти? Как очакваш да постигнеш точни попадения, след като упорито продължаваш да притъпяваш реакциите си с алкохол? Това си е направо грехота!
Сега вече ми светна. Той се горещеше така заради състезанието по мятане на стрелички.
Годишното мятане на стрелички е едно от знаменателните събития в живота на Клуба на Търтеите. То с неизменен успех разбужда спортните инстинкти на членовете и ги принуждава да се стичат на гъсти тълпи, за да закупуват билети — по десет шилинга парчето. В резултат сумата във фонда винаги е колосална. Този път името ми бе изтеглено от Стилтън и тъй като Хоръс Пендълбъри-Девънпорт, миналогодишният победител, взе, че се ожени и по настояване на жена си се отказа от членството си, масово се предвиждаше, че този път победата ще грабна аз — миналогодишният подгласник. „Устър — разнасяше се от уста на уста — е най-смъртоносният снайпер. Да знаете само как мята стрелите!“
4
Дамон и Питий — философи, живели по времето на сиракузкия тиранин Дионисий Младия. Питий бил осъден на смърт, но поискал отсрочка, за да отиде до родното си място. Дамон му станал поръчител, но Питий закъснял и Дамон бил отведен, за да бъде съсечен. В последния миг Питий пристигнал запъхтян. Тиранинът се трогнал от вярното им приятелство и помилвал Питий, бел.пр.