Выбрать главу

Със стълбата, която ме очакваше в бойна готовност, се намирах в близка по съдба ситуация. Коридорите не значеха нищо за мен. Въобще не ми бе притрябвало да се размотавам из разните му коридори. Единственото, което се налагаше да извърша, бе да се прехвърля през прозореца, да стъпя на напречната греда и да продължа така с чисто сърце, докато усетя твърда земя под нозете си.

Но съществува обстоятелство, което е в състояние да провали замислите и на най-великия генерал. Тоест, той затърчава назад към старите пътеки, но с прискърбие установява, че тях вече ги няма. Ето тогава той се почесва по темето и започва да предъвква долната си устна. Именно бедствие от такова естество провали и моите намерения. Приближих прозореца, погледнах навън и установих, че стълбата я няма. В някой момент на предишните раздумки бе изчезнала без да остави и треска от себе си.

Какво се бе случило с нея за мен се оказа мистерия, която не бе по силите ми да разбуля, но с последното можех да се занимая и по-късно. Понастоящем бе ясно, че енергията на Устъровия мозък следваше да се насочи към по-спешно дело. Накратко, зададох на мозъчния си пъпеш за разрешаване свръхтрудната задача как да се измъкна от стаята без да минавам през вратата и да се сблъсквам сам-самичък в тясното пространство със Стилтън. Поставих болния въпрос пред Флорънс. Подобно на Шерлок Холмс тя се съгласи, че проблемът несъмнено съдържал доста аспекти, представляващи интерес за двамата.

— Но ти не можеш да прекараш тук цялата нощ — рече ми накрая тя.

Отчетох разумността на изказването й, но добавих, че в момента и чумата да ме поразеше, не виждах какво би могло да се направи.

— Не ти ли се иска да измайсторим набързо въже от чаршафите ти и да го държиш отгоре, докато се спусна на земята? — предложих най-невинно аз.

— Не, не ми се иска. Защо просто не скочиш? — отряза ме Флорънс.

— И да се размажа на пихтия?

— Може и да не се размажеш.

— Но може и да се размажа — държах на своето.

— Е, не може хем вълкът да е сит, хем агнето да остане цяло.

Пронизах я с погледа си. Реших, че това е най-голямата глупост, която някога бях чул да изтърсва едно момиче, а в живота си съм чувал много момичета да изтърсват невъобразимо големи глупости. Тъкмо понечих да й се сопна „Прати по дяволите кирливите си агнета!“, когато грандиозна заря обля с лъчите си душата ми. Сякаш бях погълнал свръхдоза освежаващ тоник. Става въпрос за оня даряващ сили лек, който кара прикования на легло инвалид да се изправи на крака и да затанцува кариока. Бъртрам отново бе в стихията си. Ръката, с която отворих вратата, бе твърда като скала. И когато Стилтън се спусна към мен като масов убиец, мятащ се към поредната си жертва, го усмирих единствено с мощта на погледа си.

— Само за момент, Стилтън — любезно му рекох. — Преди да дадеш воля, ако това е точният израз, на гневните си изблици, не забравяй, че ти изтегли билета с името ми за състезанието по мятане на стрелички.

Беше достатъчно. Вкаменявайки се на място, като че ли се бе фраснал в някоя улична лампа, той стоеше и се блещеше като котарака от поговорката. Джийвс твърди, че у тях импулсивното и желаното били в непрестанна ожесточена борба за надмощие с разумното. Спокойно можех да се убедя и с невъоръжено око, че същото сполетя сега и Стилтън.

А аз изтръсках невидима прашинка от ръкава си, усмихнах се лъчезарно и продължих да го обработвам.

— Нали съзнаваш сложността на ситуацията? — попитах го. — Изтегляйки името ми, ти си се отлъчил от стадото на простосмъртните люде. И за да го направя лесно смилаемо и за най-скромния интелект… загатвам за твоя собствен, драги ми Стилтън… докато простосмъртните люде, виждайки ме да се размотавам по Пикадили, си казват само: „А ето го Бърти Устър“. Но ти, след като си изтеглил билета с името ми, си казваш: „Ето къде се разхождат моите петдесет и шест лири и десет шилинга“. Нищо чудно и да се спуснеш след мен, за да ме посъветваш много да внимавам, когато пресичам улицата, понеже уличното движение в днешно време крие толкова опасности.

Той вдигна ръка и поглади брадичката си. Убедих се, че не си бях пропилял думите за тоя дето духа. Изопвайки с пръсти ръкавелите си, отново почнах да ораторствам.

— В каква кондиция ще бъда, как ще спечеля турнира за мятане на стрелички и как ще напълня джобовете ти с почти шейсет лири, ако те оставя да приложиш на дело силовите бабаитщини, които си си наумил, драги ми Стилтън?

Виждах, че води борба на живот и смърт, но тя не трая дълго. Разумът надделя. С ниско изгъгване, което представляваше красноречив стон на изтерзаната му душа, той отстъпи, а аз се разделих с него с весело пожелание за лека нощ и се отправих към покоите си.