Щом влязох в стаята си, леля Далия, надянала кафеникав халат, стана от стола, на който седеше и ме фиксира с пламтящия си поглед. Явно се мъчеше да набере сили и да проговори.
— Е! — изви тя и се задави на възклицанието като пекинез, налапал твърде голям за крехкото му телосложение кокал. След което дар словото съвсем я напусна и тя си остана права и къркореща.
Трябва да призная, че предвид гореописаните събития, намерих поведението й за прекомерно дръзко. Все пак, ако имаше някой, който бе в правото си да мята пламтящи погледи и да претърпява смущения с гласните си струни, според мен, това бях само аз. Защото нека преценим фактите. Заради крайно нескопосаните дивизионни заповеди, раздавани точно от тази жена, бях обречен да извървя с Флорънс Крей трънливия път до олтара. Освен това бях изтърпял изпитание, което нищо чудно да бе нанесло неизличими поражения на свръхуязвимите ми нервни центрове. Стоях категорично на становището, че даже избутвайки в края на опашката това потресаващо пулене и къркорене, положението ми позволяваше безусловно да настоявам за обяснение. И щях да се постарая да си го получа.
Тъкмо прочистих гърлото си с оглед на предстоящото действие, когато тя овладя чувствата си достатъчно, за да успее да проговори.
— Е — възкликна тя с вид на женски пророк, който възнамерява да засипе с проклятия греховете на простосмъртните. — Разреши ми да отнема от безценното ти време, за да попитам какво, в името на всички кървави светини, си въобразяваш, че вършиш, недорасло мекотело? Вече минава един и двайсет сутринта, а ти още дори пръста си не си помръднал. Да не мислиш, че ще будувам цяла нощ и ще чакам безропотно, докато се натуткаш да извършиш елементарна и фасулска задача, която и шестгодишно дете-инвалидче би свършило и забравило за нея за по-малко от четвърт час? За вас, лондончаните с разпуснати нрави, нощта може би едва сега започва, но ние, хората от провинцията, обичаме да си лягаме навреме. Какво целиш? Къде толкоз се размотава досега, ти, вкисната пача такава?
Изсмях се с глух и безрадостен смях. Подлагайки го на коренно погрешно тълкуване, тя ме замоли да съм отложел имитациите на цвиленето на конете за по-подходящ момент. Започнах да си повтарям, че съм спокоен… да, напълно спокоен…
— Преди да отговоря на въпросите ти, стара ми родственице — обадих се, с мъка сдържайки разбунтувалите се в мен страсти, — нека и аз ти задам един. Би ли ми казала с думи прости защо ме излъга, че прозорецът ти бил крайният отляво?
— Че той си е крайният отляво.
— Да ме прощаваш.
— Като гледаме от къщата.
— А, като гледаме ОТ къщата? — озари ме просветлението. — А пък аз мислех, че имаш предвид като гледаме КЪМ къщата.
— Ако трябва да го определим, като гледаме КЪМ къщата… — Тя изведнъж пресипна и изви жално глас. Погледът й бе закован върху ми и даваше всички признаци за бясното премисляне. — Само не ми казвай, че си нахълтал в чужда стая!
— Едва ли би могла да бъде по-чужда.
— Чия беше?
— На Флорънс Крей?
Тя подсвирна. Явно драматизмът на ситуацията не й бе убягнал.
— Тя легнала ли си беше?
— С розово боне на кратунката — поясних.
— И се събуди, и те видя?
— Почти незабавно. Спънах се в маса или друго някакво препятствие.
Леля ми Далия отново подсвирна.
— Ще се наложи да се ожениш за нея.
— Знам.
— Но се съмнявам, че тя ще се съгласи да те вземе.
— Разполагам с неоспорима вътрешна информация за противното — информирах я с пресипнал глас.
— Значи го уредихте?
— Тя го уреди. Вече сме сгодени.
— Независимо от противния ти мустак?
— Тя се влюби в мустака ми.
— Сериозно? Това си е чиста проба жив кошмар. Ами Чийзрайт? Смятах, че той беше сгоден за нея?
— Вече не. Отмениха го.
— Значи скъсаха?
— Напълно.
— И сега се лепна на теб?
— Абсолютно вярно.
Лицето й доби грижовен израз. Въпреки избиващата от време на време чепатост в обноските й и живописните прякори, с които счита, че е уместно да се обръща към мен, тя си ме обича от все сърце и моето благоденствие далеч не й е безразлично.
— Вижда ми се доста префърцунена за теб. Ако наистина я познавам, ще те накара да четеш У. Х. Один22 преди още да си се усетил какво става.
— Тя доста силно намекна за подобна вероятност, въпреки че доколкото си спомням, името, което спомена, бе Т. С. Елиът.
— Предложи ли ти да те превъзпита?
— Поне с такова впечатление останах.
— Хич няма да ти се понрави.