— Да, няма да ми се понрави — съгласих с мигновено.
Тя кимна разбиращо.
— С мъжете обикновено е така. Отдавам щастието на брака си на това, че никога и с пръст не съм докосвала дъртачето ми Том. А Агата се опитва да превъзпита Уърпълсдън и сигурно горкичкият преживява нечовешки мъки. Още на третия ден го принуди да откаже пушенето и той се развилия като мечка в капан, Флорънс заръча ли ти да откажеш цигарите?
— Още не.
— Ще го стори. А после идва ред на коктейлите.
И тя неочаквано ме зяпна с изобилие от как се викаше там… Лесно можеше да се види, че покаянието я тормозеше безжалостно.
— Страхувам се, че те нацедих в тинестото блато, сладурчето ми — продължи тя.
— Не си го слагай на сърцето, кръвна ми родственице — посъветвах я. — Случват се и такива неща. Но сега не моята, а твоята злочестина ме терзае отвътре. Непременно трябва да те измъкнем от морето на бедствията, както го нарече Джийвс. Всичко друго е с относително по-малка степен на важност. Тревогите за мен самия и твоите нещастия сега в количествено съотношение са като тези на вермута към джина в едно адски гипсиращо мартини.
Скъпата ми леля Далия видимо се трогна. И, освен ако не бях изпаднал в дълбока заблуда, очите й се наляха със сълзи.
— Това е страшно алтруистично от твоя страна, сладки ми Бърти — промълви тя.
— Никак даже, никак даже — запротестирах аз.
— Като те гледа човек, никога не би предположил, че притежаваш толкова благородство в душата си — продължи все в същия дух тя.
— Кой не би го предположил, като ме гледа? — попитах.
— И ако действително тези са чувствата ти, единственото, което ми остава да допълня е, че ти прави чест и нека по-бързо се залавяме за работа. Веднага изтичай и премести стълбата под прозореца ми.
— Имаш предвид левия прозорец — опитах се да уточня най-после местоположението.
— Е, да го наречем правилния прозорец.
Набрах сили да й съобщя лошата новина.
— Мисля — подех аз, — че пропущаш една съществена подробност. Всъщност моя е грешката, че не я споделих навреме с теб. Възникна усложнение, което заплашва да разбие на пух и прах плановете и целите ни. Стълбата я няма.
— Къде я няма? — не вярваше на ушите си скъпата ми прародителка.
— Под левия или може би следва да го нарека грешния прозорец. Когато погледнах навън, вече я нямаше.
— Глупости. Стълбите не се дематериализират току-тъй — не се предаде тя.
— Обаче аз те уверявам, че в Бринкли-и-Снодсфийлд-на-Мочурището точно това правят. Не зная какви са условията им за съществуване по другите краища, но в Бринкли Корт и за секунда да откъснеш погледа си от тях и те вече са се изпарили.
— Значи твърдиш, че стълбата е изчезнала?
— Именно това е идеята, която се стремях да ти внуша. Прибра си полите като арабска шатра и тихомълком духна нанякъде.
Обля я вълна от наситено мораво. Реших, че тъкмо се кани да загребе дълбоко от богатия фонд с ругатни на ловджийските дружества, понеже е жена, която рядко си подбира думите, щом пощръклее. Точно тогава, обаче, вратата се отвори и влезе чичо Том. Бях твърде разстроен, за да кажа дали само наминаваше или идваше с цел, но един поглед ми бе достатъчен, за да установя, че определено бе съвсем шашнат.
— Далия! — изцвили той възбудено. — Стори ми се, че чувам гласа ти. Защо не спиш по това време?
— Бърти го болеше глава — отвърна старата ми родственица, която бе светкавично съобразителна. — Тъкмо му давах аспирин. Отмина ли малко болката, Бърти?
— Чувствам леко подобрение — уверих я, тъй като самият аз също бях светкавично съобразителен. — Но не е ли малко късничко да се разтакаваш нагоре-надолу в този час, чичо Том?
— Да — улови нишката леля Далия. — Ти пък защо не спиш, другарю мой в скърби и радости? Отдавна трябваше да си в леглото.
Чичо Том поклати глава. От него лъхаше страшна сериозност.
— В леглото ли, момичето ми? Сигурно няма да успея и там да намеря спокойствие. Прекалено съм разтревожен. Имението гъмжи от крадци.
— Крадци ли? Но откъде ти хрумна това? Не съм видяла никакви крадци. А ти, Бърти? — обърна се към мен скъпата ми прародителка.
— Не съм мярнал и един. Помня, че дори си помислих колко странно е това.
— Сигурно си се объркал с някоя сова или нещо друго, Том.
— Видях една стълба, когато се разхождах из градината преди да си легна. Беше подпряна под един прозорец. Добре, че я отнесох точно навреме. Минута по-късно и крадците щяха да се стекат с хиляди.
Двамата с леля Далия разменихме изпълнени с разбиране погледи. Май и двамата бяхме доволни, че се разреши загадката с тайнственото изчезване на подвижната стълба. Странно нещо. Колкото и да примираме за мистериите, предлагани ни в книжна форма, изскочат ли изневиделица в реалния живот, рядко се случва да не се изплашим до смърт.