Леличката ми положи усилия да потуши бурното му вълнение.
— Сигурно е била на някой от градинарите, забравил е да я остави там, където й е мястото. Макар, разбира се — продължи умислено тя, явно с идеята, че няма да е излишно да се заеме с подготвянето на почвата още отсега, — никога няма гаранция, че някой касоразбивач няма да се помъчи да отмъкне ценната ми перлена огърлица. Виж как бях забравила за нея.
— Но аз не я забравих — отвърна чичо Том. — Даже беше първото нещо, за което се сетих. Отидох право в стаята ти, взех я и я заключих в сейфа в салона. Доста хитрост и вещина ще му трябват на тоя крадец, за да я измъкне оттам — добави той със сдържана гордост и се изпари, оставяйки след себе си онова, което понякога съм чувал да наричат нажежено мълчание.
В следващия миг всеки един автор би се изразил по следния начин: „Лелята погледна племенника си, племенникът погледна своята леля“.
— Тю, да му се не види! — даде воля на чувствата си първата и отново подхвана разговора: — Какво ще правим сега?
Съгласих се, че положението бе лепкаво и още как. В първия момент дори човек се затрудняваше да си представи, че е възможно да съществува и по-лепкаво от него.
— Какви са шансовете ни да налучкаме комбинацията? — попитах аз.
— Нулеви.
— Чудя се дали Джийвс може да разбива сейфове.
След тези мои думи скъпата ми плът и кръв отново бодро вдигна гребен.
— Бас хващам, че може. Няма нещо, което Джийвс да не може да върши. Иди и го доведи!
Зацъках с език.
— Как, по дяволите, да го доведа? Не му знам стаята. Ти знаеш ли я?
— Не.
— Е, не мога да тръгна да тропам от врата на врата, вдигайки на крак цялата домашна прислуга. Или случайно ме бъркаш с някой ясновидец?
Млъкнах в очакване на отговор и докато чаках, ето че Джийвс, от плът и кръв, изникна отпреде ни. Независимо от късния час, Съдбата се бе смилила и ни го бе пратила.
— Моля за извинение, сър — рече той. — Радвам се, че не съм прекъснал съня ви. Осмелих се да ви обезпокоя, за да ви запитам дали нещата са се развили задоволително. Постигнахте ли успех в дръзкото начинание?
Поклатих кокосовия си орех.
— Не, Джийвс. Постарах се да извърша вълшебствата си неусетно за останалите простосмъртни, но божията ръка ми попречи — отвърнах и го осветлих накратко за състоянието на делата ни. — Тъй че огърлицата сега е в сейфа — завърших — и проблемът, както го виждам, а както го вижда и леля Далия, е как да я изкараме оттам, да опустее дано. Нали схващаш ситуацията?
— Да, сър. Обезпокоителна е.
Леля Далия нададе страстен вопъл.
— НЕДЕЙ! — прогърмя тя с безумна настървеност. — Само още веднъж да чуя тая дума „обезпокоително“… Можеш ли да разбиваш сейфове, Джийвс?
— Не, мадам.
— Не ми отвръщай „Не, мадам“ по толкова нехаен начин. Откъде разбра, че не можеш?
— За това са нужни специализирано образование и подходящо възпитание, мадам.
— Значи с мен е свършено — заключи леля Далия и тръгна към вратата. Лицето й бе мрачно и изопнато. Спокойно можеше да мине за маркиза, качваща се в каляската, която ще я отведе до гилотината по времето, когато във Франция бушували всички онези размирици. — Ти преживявал ли си земетресението в Сан Франциско?
— Не, мадам. Никога не съм имал щастието да посетя градовете по западното крайбрежие на Съединените щати.
— Просто ми мина през ума, че ако си бил свидетел на бедствието, след това, което ще се разрази утре, след като пустият лорд Сидкъп се домъкне и каже ужасната истина на Том, щеше да се сетиш за отминалите времена. Е, лека нощ на всички. Ще си ида и ще се помъча да дремна поне за малко.
Тя се оттегли с достойнство. Ловджийските дружества знаят как да обучават възпитаничките си. У тях няма и грам мекушавост. В безпощадната хватка на съдбата, както помня, че Джийвс се изрази веднъж, те не потрепват и не надуват гайдата. Аз го запознах с мнението си по въпроса, след като врата се затвори след леля ми, и той потвърди, че това е неоспоримо вярно.
— Цапването на какво беше там… Как звучеше точно?
— Под удара на участта сурова паднаха главите им… простете ме, сър… облети в кърви, но непреклонени.
— Точно така беше. Твое ли е?
— Не, сър. На покойния Уилям Ърнест Хенли. Живял е от 1849 до 1903.
— Ъ?
— Заглавието на поемата е „Проклятието“. Но правилно ли съм разбрал думите на госпожа Травърс, че се очаква лорд Сидкъп да пристигне тук, сър?
— Пристига утре.
— А да не би той да е джентълменът, за когото говорехте, че щял да оглежда огърлицата на госпожа Травърс?