— Не се изненадвам — кимнах с разбиране.
— Ти беше като някой от ония звероукротители по цирковете, които се изправят предизвикателно срещу хищните човекоядни монарси на джунглата.
— Безспорно съществуваше силна прилика — скромно се съгласих аз.
— А как посърна той! Никога не бях виждала нещо подобно. Свлече се като мокър чорап пред очите ми. И тази вечер, щом се появи, отново ще се порадва на същото усещане.
— Решила си да го дръпнеш настрана и да му довериш, че си разбрала за позорната му тайна?
— Точно така. Ще го посъветвам майчински, когато Том му покаже огърлицата, да каже, че това е прекрасно произведение на бижутерското изкуство и си струва всяко пени, което е похарчил за нея. Не може да не стане. Щом му харесва да е собственик на Юлейли Сойърс! Сигурно е направил куп пари. Ходих там миналия месец да си купя няколко гащеризона — доста оживена търговия върти местенцето. Парите текат към него като река. Междувпрочем, момчето ми, като стана въпрос за гащеризони, Флорънс ми показа нейните преди малко. Нямам предвид тези, които носи в момента, а скътаните като чеиз. Искаше мнението ми за тях. И много ми е мъчно, че трябва да ти го кажа, агънцето ми — каза тя, съзерцавайки ме с лелинска печал — нещата ми изглеждат доста сериозни тоя път.
— Наистина ли?
— Ужасяващо сериозни. Тя има намерение да накара сватбените камбани да зазвънят някъде около следващия ноември в „Сейнт Джордж“ на Хановър Скуеър. Дори говори вече за шаферки и уредници на тържества… — леля Далия замълча и ме погледна озадачено. — Не изглеждаш много унил — каза тя. — Да не си от онези мъже от калена стомана, за които четем по книгите?
Отново разперих ръце, този път обаче без лоши последствия за посудата.
— Е, ще ти обясня, стара ми родственице. Когато човек е минал през толкова много годежи като мен и всеки път се е отървавал на косъм от ешафода, добива вяра в щастливата си звезда. Той започва да разбира, че не всичко е изгубено до момента, в който не го завлекат наистина до олтара под звуците на „О, любов съвършена“ и свещеникът не го заразпитва „Доброволно ли вземаш за жена…“ Осъзнавам, че в момента съм се нацедил в доста смрадлива супа, но нищо чудно Господ да се смили отново и да ме отърве здрав и читав, ако намери за добре.
— Нима не си отчаян? — възкликна старата ми плът и кръв и в гласа й долових неприкрито възхищение.
— Никак даже. Питая големи надежди, че след като премислят добре нещата, тези две непримирими и горди души, разделили се с гръм и трясък, ще се сдобрят и ще се съберат отново, което автоматично ще ме изключи от играта. Спойката се пропука, защото…
— Знам. Флорънс ме осведоми.
— … Стилтън надуши, че една нощ преди седмица заведох Флорънс в „Пъстрата стрида“. Отказа да повярва, че го сторих, за да й помогна да попие атмосферата, нужна за новата й книга. Но когато гневът му стихне и разумът му се възкачи отново на трона си, е възможно да осъзнае колко е сгрешил и да се разкае пред нея за долните си подозрения. Поне се надявам да стане така.
Тя се съгласи, че в това има нещо разумно и ме похвали за високия ми дух. Моята неустрашимост й напомняла за спартанците при Термопилите, където и да се намират те.
— Но според Флорънс, в момента Стилтън далеч не е настроен миролюбиво. Тя твърди, че е сляпо убеден, че двамцата сте завихрили луда интрига. А разбира се това, че те намери в гардероба на спалнята й в един сутринта, беше доста лош късмет.
— Много лош — съгласих се веднага. — Човек трябва всячески да се стреми да избягва подобни събития.
— Това трябва да го е разярило още повече. Но онова, което не мога да проумея е защо не ти е изкормил вътрешностите. Мислех си, че това ще е първото нещо, което ще направи.
Тънка усмивка пробяга по лицето ми.
— Той изтегли билет с името ми за голямото състезание по мятане на стрелички в Клуба на Търтеите — информирах я след кратко мълчание.
— Но какво общо има това? — не схвана тънката ми мисъл скъпата ми леличка.
— Душице златна — заобяснявах аз, — кой човек ще тръгне да корми вътрешности, след като разчита на виртуозността на притежателя им, за да прибере петдесет и шест лири и десет шилинга?
— Разбирам.
— И Стилтън разбра — продължих аз. — Погрижих се да му разясня положението и той престана да бъде заплаха за мен. Колкото и да го теглят мислите му към нечии вътрешности, той ще продължава да се придържа към невойнстващия статус на онази котка от поговорката24. Затворил съм здраво злия дух в бутилката. Има ли още нещо, което желаеш да обсъдим?
24
Има се предвид поговорката, спомената от лейди Макбет във връзка с колебанието на съпруга й да убие краля — „като котака, който хем искал риба, хем не му се тяло да си намокри лапките“, „Макбет“ I действие 7 сцена, бел.пр.