— Не се сещам за нищо друго — призна тя.
— Тогава, ако бъдеш тъй добра да се оттеглиш, ще стана и ще се заема с тоалета си — предложих аз.
Скокнах от постелята веднага щом вратата се затвори зад гърба й. Взех си вана, избръснах се, сложих си подходящ костюм и излязох да изпуша една цигара навън сред природата.
Слънцето бе набрало още малко височина в небосвода от последния път, когато проверих местонахождението му, и животворната му топлина върна оптимизма ми. Мислейки за Стилтън и за мъртвата хватка, която му приложих, усетих как в гърдите ми се надига чувството, че въпреки всичко този стар малък свят не е чак толкова лош. Не знам нещо по-ободряващо от удържаната пълна победа над един долен тип, който го раздава бабаитски и все се гласи да ви види сметката. Със същото тихо удовлетворение, което изпитах, пречупвайки волята на Родърик Споуд в Тотли Тауърз, съзерцавах сега Стилтъновото безизходно положение. Както сполучливо отбеляза леля Далия, бях ненадминат звероукротител.
Наистина съществуваше проблемът „Флорънс“, писукаща най-сериозно за шаферки, уредници на тържества и „Сейнт Джордж“ на Хановър Скуеър и по-малодушно същество вероятно би позволило тъмната й сянка да помрачи слънчевото му настроение. Но Устърови винаги са имали обичай да се радват дори и на малките блага, които съдбата им поднася. Затова аз насочих своето внимание преди всичко към светлата страна на живота, казвайки си, че дори смъртното ми наказание да не бъде отменено в последната минута и бъда принуден да изпия до дъно горчивата чаша, няма да го направя със синини под очите и счупен гръбнак, сватбен подарък от Дж. Д’Арси Чийзрайт. Да става каквото ще, но все пак аз водя играта.
Накратко, чувствах се във великолепно настроение и едва ли не си припявах с „тра-ла-ла“, когато забелязах, че Джийвс се суети наоколо ми с вида на човек, копнеещ за малко внимание.
— А, Джийвс. Какво хубаво утро — отбелязах аз.
— Изключително приятно, сър.
— Трябвам ли ти за нещо?
— Ако ми отделите секунда, сър, бих искал да разбера дали е възможно днес да минете без моите услуги, защото ми се налага да замина за Лондон. Днес ще се проведе онзи тържествен обяд в „Ганимед младши“, за който ви бях споменал.
— Мислех, че е идущата седмица.
— Изтеглиха датата по-напред, за да може да участва и икономът на сър Евърърд Евърит. Утре той заминава с работодателя си за Съединените щати. Сър Евърърд ще поеме във Вашингтон поста посланик на кралство Великобритания.
— Така ли? Е, на добър час на старата пришка.
— Да, сър.
— Определено ми става драго, като гледам как държавните служители се отдават на всеотдаен труд, за да заработят надницата си.
— Да, сър.
— Все пак съм данъкоплатец. И аз давам своята лепта в изплащането на тези надници.
— Именно, сър. Бих бил много благодарен, ако ми позволите да изпълня функциите си, сър. Както ви информирах, бях избран за председателстващ обяда.
Е, след като ми постави така ребром въпроса с отговорната мисия, не ми оставаше нищо друго освен да му дам благословията си.
— Няма проблеми, Джийвс. Отпрашвай и се весели, докато ребрата ти запукат. Защото току-виж се оказало, че е последната ти възможност — допълних многозначително.
— Сър?
— Сам нерядко си изтъквал колко стриктно големите ви клечки в „Ганимед“ държат да се съблюдава тайната на клубния дневник. А ето че леля Далия ме сюрпризира с новината, че точно ти си я запознал обстойно с пълния вариант на историята на Споуд и Юлейли Сойърс. Няма ли да те натирят, ако се разчуе? — позаинтересувах се аз.
— Вероятността е слаба, сър, затова и с радост поех риска, съзнавайки, че от това зависи щастието на госпожа Травърс.
— Страшно благородно от твоя страна, Джийвс — съгласих се с този железен довод.
— Благодаря ви, сър. Старая се да правя каквото мога. А сега, ако ме извините, сър, трябва да се оттегля, за да успея да хвана влака за Лондон.
— Защо не яхнеш двуместния ми звяр?
— Ако няма да ви е необходим, сър?
— Не, няма.
— Изключително съм ви благодарен, сър. Ще бъде голямо удобство за мен.
И Джийвс се понесе в посока към къщата, несъмнено за да вземе бомбето си, без което не прави и крачка в метрополията. Едва се бе изгубил от погледа ми, когато един глас изблея името ми. Обърнах се и видях, че Пърси Гориндж върви към мен, а рамките му от черупка на костенурка хвърлят искрящи отблясъци сред леещата се слънчева светлина.
Съзирайки го да поема курс към мен, първата ми реакция бе на безкрайно изумление — от всички екземпляри, с които някога са ме срещали обстоятелствата, той е най-непредсказуемият. Имам предвид това, че никой не би могъл да предскаже със сигурност кое лице ще покаже Пърси на света в следващата минута, защото превключваше от Буреноско до Сияйния Симпатяга или от Сияйния Симпатяга обратно до Буреноско като някой барометър с повреден механизъм. Снощи на вечеря той беше самата веселост и жизнерадост, а сега, само няколко часа по-късно, създаваше отново впечатление за онази умряла риба, която накара леля Далия да поеме твърд курс спрямо него, фокусирайки ме с мътни очи, ако мътни е думата, която ми трябва, и без да губи време в размяна на светски вежливости и безсмислено бъбрене, той премина директно към изливане на насъбралия се в гърдите му товар.