— Устър — подхвана той. — Флорънс току-що ми разказа една история, която ме шокира.
Сами разбирате, че човек трудно би могъл да намери подходяща реплика за горното твърдение. Първият негов импулс би могъл да бъде следния — да попита например „Каква история?“, добавяйки, че ако е онази за епископа и змиеукротителката, вече я е чувал. Би могъл освен това да добави една-две дълбокомислени забележки за нарастващата разпуснатост на езика на съвременните момичета. Но за момента аз само възкликнах: „О, така ли!“ и зачаках за допълнителна информация.
Очите му, досущ като тези на Флорънс снощи, се въртяха по почина на разбеснял се пумпал. Виждаше се ясно, че е силно разстроен.
— Малко след закуска — продължи той, успявайки да укроти едното от очите и да го прикове в мен — се натъкнах на нея в градината. Подрязваше цветята. Втурнах се натам и я попитах дали ще ми разреши да подържа кошницата й.
— Много учтива постъпка! — вметнах искрено.
— Тя ми благодари и отвърна, че би се радвала, ако го сторя — продължи той. — За известно време разговорът се въртеше около неутрални теми. Едната се преплиташе с друга и най-накрая я помолих да ми стане жена.
— К’ъв славен момък! — изпищях от радост аз.
— Моля?
— Казах само „К’ъв славен момък!“
— И защо каза „К’ъв славен момък!“
— Възнамерявах да те окуража, тъй да се каже.
— Аха, разбирам. Да ме окуражиш, значи. Изразът, доколкото разбирам, е изопачен вариант на „Колко славен е този младеж!“ и смисловото му съдържание включва приятелско насърчение?
— Абсолютно правилно.
— В такъв случай аз съм изненадан — дори нещо повече, възмутен съм — да чуя това точно от твоята уста, Устър. Би могъл да проявиш по-добър вкус, като се въздържиш от евтини подигравки и присмехулни подмятания.
— Ъ?
— Ако се наслаждаваш на триумфа си, няма защо да се присмиваш на другите, към които съдбата не е проявила такава благосклонност.
— Не те разбирам. Ако подпомогнеш паметта ми с някои допълнителни подробности…
Той зацъка нервно.
— Казах ти, че помолих Флорънс да се омъжи за мен. Казах ти също, че тя ми съобщи нещо, което извънредно много ме шокира. Че е сгодена за теб.
Чак сега загрях накъде биеше Пърси.
— О, да, да, разбира се. Точно така. Има нещо такова.
— И кога се случи това, Устър?
— Съвсем наскоро.
Той изпръхтя.
— Ще да е било дяволски скоро по моему, като се има предвид, че до вчера Флорънс бе сгодена за Стилтън. Това вече е прекалено — сърдито продължи да каканиже Пърси. — На човек може да му се съберат очите. Може така да се обърка, че да не знае на кой свят се намира.
Разбирах проблема му.
— Да, наистина ситуацията е малко заплетена — съгласих се аз.
— Влудяващо е. Наистина не мога да разбера какво е видяла тя в теб.
— И аз, Пърси, и аз. Действително цялата работа е малко странна.
За известно време той потъна в мрачни размишления.
— Увлечението й по Чийзрайт — зачекна отново темата Пърси — би могло да намери някакво разумно обяснение. Въпреки липсата на умствени заложби, все пак той е силен млад самец с буйна кръв и не е нещо необичайно интелигентни момичета да бъдат привлечени от силни млади самци с буйна кръв. Дори Бърнард Шоу е развил тази тема в един от ранните си романи „Професията на Кешъл Байрон“. Но да избере теб! Умът ми не го побира. Някаква си слабундреста буболечка.
— Ти ме нарече „слабундреста буболечка“! — запротестирах аз.
— Ако ти идва да ум някое по-точно определение, с радост ще го чуя. Не съм в състояние да съзра у теб и най-слабия проблясък на чар, и най-малката следа от някакво качество, което би могло да привлече момиче като Флорънс. Изумен съм, че иска да те има за постоянно в къщата си — доизясни се Пърси.
Не знам дали бихте ме определили като докачливец. По принцип не съм такъв. Но хич не е приятно някой да ти размазва самочувствието, наричайки те слабундреста буболечка, затова, признавам си чистосърдечно, му отвърнах доста остро.