— Няма нужда да се престараваш, Джийвс — прекъснах го с неприкрит нюанс на студенина в гласа. — Просто онова, което желая да споделя, е че въоръжен с палката, ще съм в състояние да се изправя срещу мерзавеца без да трепна. Не си ли съгласен с мен?
— Изцяло, сър.
— Тогава давай газ! — наредих и цопнах върху празната седалка.
Палката, за която говорех, представлява малка гумена сопа, която на пръв поглед ще подцените като достоен съперник на тонажа на Стилтън Чийзрайт. Защото в спокойно състояние тя изглежда безобидна като детска играчка. Но аз я бях виждал в действие и бях пределно наясно с онова, което Флорънс би нарекла „явните й заложби“. Една нощ в Девърил Хол Джийвс, движен от възможно най-почтени подбуди, се видя принуден да цапардоса полицай с нея — усърдния стражар Добс. Клетият нещастник се свлече тихо и безшумно на земята като ръмящ дъждец.
Има една песничката, която кюретата често пеят на селските забави. Тя започва ето така:
Или пък беше „остра кат кама“? Не мога да си спомня. Не че има някакво значение. Тези слова сполучливо отразяват състоянието, което щях да постигна, сдобивайки се с гореупоменатия инструмент. Сбито предават всичките ми чувства. Сграбчил палката в ръката си, щях да се изпълня с увереност и неустрашимост, без да ме е грижа колко Стилтъновци ми връхлитат със злобно тракащи челюсти.
Всичко вървеше по план. След приятно пътуване ние пуснахме котва пред дверите на луксозните апартаменти Бъркли и се упътихме към любимата бърлога. Там, както бяхме предвидили, открихме и палката. Джийвс ми я връчи, изказах му благодарността си както подобава, той потегли към оргията си, а аз, след като хапнах надве-натри в Търтеите, се настаних в ладията си и насочих мачтата й в посока Устършир.
Първото същество, което пресече пътя ми, щом минах през портала на Бринкли Корт, бе леля Далия. Тя сновеше напред-назад из салона като разгневена тигрица. Тазсутрешната й охота за танци и пляски се бе стопила. На нейно място отново се бе появила измъчената ми леличка от вчера. Усетих как сърцето ми се свива от болка.
— Боже пресвети! — възкликнах. — Какво е станало, стара ми родственице? Само не ми казвай, че планът ти не проработи.
Тя свъсено дари с як ритник стола наблизо и го запрати в отвъдното.
— Че той нямаше дори и шанс да проработи.
— Защо? Споуд не се ли дотътри?
Тя се огледа мрачно наоколо. Явно се надяваше да зърне и друг стол за ритане. Но тъй като в непосредствената й сфера на влияние настъпи дефицит от тази форма на отдушници, тя изрита канапето.
— Той се дотътри, но какво ми помогна това? Още преди да успея да го дръпна настрана и да разменя и дума с него, Том го окупира и го завлече в стаята, където държи скапаните си колекции от скапано сребро. Стоят там вече повече от час и само Господ знае колко още ще се забавят.
Устните ми се изопнаха. Трябваше да предвидя, че ще стане така.
— Не можеш ли да го отделиш поне за момент?
— Няма човешка сила, която да е способна да отделя хората, пред които Том възнася сребърната си колекция. Той ги хипнотизира с поглед. Единствената надежда, която ме крепи, е че толкова ще се захласне по темата за среброто, че изобщо ще забрави за огърлицата.
Последното, което един любящ племенник иска да стори, е да накисне изтормозената си леля още по-дълбоко в мочурището на покрусата. Но се видях принуден да поклатя отрицателно глава.
— Съмнявам се.
Тя изля солидна порция яд с друг ритник върху дивана.
— И аз се съмнявам. И затова вече почнах сериозно да се побърквам и всеки момент мога да завия от безпомощност. Рано или късно ще се сети да замъкне Споуд при сейфа и онова, което се питам е „Кога? Кога?“. Чувствам се като… кой беше оня мъченик, дето седял, а меч висял на косъм над главата му, и се чудел колко време щяло да мине, докато мечът падне и му нанесе тежка пробойна в плътта?
Тук вече се признах за пораженец. Не познавах такъв. Със сигурност не беше никой от момчетата в Търтеите.
— Опасявам се, че не мога да ти кажа. Може би Джийвс ще знае.
При изрича не то на това свято име в очите й лумна блясък и тя ме заля с порой думи.
— Джийвс! Ама разбира се! Точно той ми трябва. Къде е?
— В Лондон. Помоли ме да си вземе един ден отпуск. Днес се провежда месечният тържествен обяд на „Ганимед Младши“.
Тя нададе вопъл, който спокойно можеше да мине за воя на онзи там с меча, за който бе намеквала. И съпроводи воя с поглед, който в миналите си дни вероятно е отправяла към умствено недоразвитите си хрътки, които е спипала да занемаряват професионалните си задължения заради гонитбата на зайци.