— Ти позволи на Джийвс да ни напусне в нужда, каквато досега не сме изпитвали от него?
— Сърце нямах да му откажа — признах аз. — А трябваше да председателства сбирката. Скоро ще се върне.
— Дотогава…
Щеше да говори още дълго, много дълго, ако бях разчел правилно посланието на очите й. Обаче преди още да се разгрее, нещо преливащо от бакенбарди се мерна отпред и ето че Пърси бе сред нас.
Веднага щом ме зърна, той се закова на място.
— Устър! — нямаше как да не се забележи вълнението му. — Къде се губиш цял ден, Устър?
Обясних му, че съм прескочил до Лондон, и той свистящо си пое дъх.
— В тази жега? Но това не е полезно за теб. Не бива да се претоварваш, Устър. Трябва да пестиш силите си.
Но бе улучил неподходящ момент. Възрастната ми роднина му се нахвърли, сякаш бе някой, спипан в провинението, че се отклонява от преследваната лисица, пък да не говорим за прекратяването на обстрела й.
— Гориндж, кошмарно овчемутро изчадие на ада — развилия се тя, забравяйки за момент, поне според мен, че все пак беше домакиня. — Омитай се с парцалите си, мътните те взели! Сега сме в съвещание.
Предполагам, че общуването с редакторите на поетически списания калява хората и ги бронира срещу ругатните, понеже Пърси, от когото очаквах поне да залитне, не се отклони и милиметър от оста си. Напротив, изпъна се в цялата си дължина, която беше около метър и осемдесет, и й се опълчи:
— Съжалявам, че ви се натрапих в неудачен момент, госпожо Травърс — отвърна той с онова непревзето достойнство, което тъй много му отиваше, — но ви нося съобщение от Майк-ъ. Майк-ъ би желала да поговори с вас. Тя настоя да ви попитам кога ще е удобно да ви посети в стаята ви.
Леля Далия вдигна развълнувано ръце. Разбирах как се чувства. Последното нещо, което една съкрушена жена желае, е разговор с мамчето Тротър.
— Не сега! — тросна се тя.
— Тогава може би по-късно?
— Важно ли е?
— Останах с впечатлението, че е изключително важно.
Леля Далия изпусна оловнотежка въздишка. Това бе въздишка на жена, която има усещането, че проклятията се надпреварват да я засипват.
— Е, добре. Кажи й, че ще я приема след половин час. Сега се връщам в стаята с колекцията, Бърти. Том може би вече привършва ораторията си. Но помнете ми думата — добави тя, докато се отдалечаваше, — следващият плазмодий, който долази и разсее мислите ми, когато се мъча да се преборя с глобални проблеми, рискува животеца си. По-добре да си приготви отсега завещанието и да направи предварителна заявка за бели лилии!
И тя се стопи от полезрението ни с близо четиридесет мили в час. Пърси проследи отдалечаващата се фигура със снизходителен поглед.
— Странна птица! — рече Пърси.
Съгласих се, че старата ми родственица преливаше от странност.
— Напомня ми за редакторката на „Парнас“. Същата склонност да ръкомаха и да крещи, когато я прихванат дяволите. Но относно пътешествието ти до Лондон, Устър. Защо тръгна за там?
— Ами просто се наложи да свърша едно-две неща.
— Благодаря на Бога, че се завърна жив и здрав. Смъртните случаи по пътищата напоследък стремително се увеличават. Надявам се, че си шофирал внимателно, Устър? Без да превишаващ скоростта? Без да изпреварваш при остри завои? Браво, браво. Всички страшно се притеснихме за теб. Особено Чийзрайт. Той вече бе решил, че си изчезнал завинаги и добави, че страшно много въпроси останали неизяснени помежду ви. Трябва да му кажа, че си се върнал. Ще се успокои неимоверно.
След тези думи Пърси се изниза в тръс, а аз си запалих безгрижно цигара, спокоен и владеещ се до гънките на челото. Може би вече я бях преполовил и тъкмо оформях хубаво кръгче от тютюнев дим, когато се чуха трополящи стъпки и Стилтън Чийзрайт изникна на хоризонта.
Плъзнах ръка в джоба си и здраво стиснах вярното оръжие.
17
Не зная дали някога сте виждали как тигър от джунглата си поема дълбоко дъх преди да изпълни скок тип „лястовица“ и да се сгромоляса върху гръбначния стълб на представител на фауната от по-долните стъпала на хранителната верига. Вероятно не сте. Аз също, ако държа да бъда точен. Но във въображението ми такъв тигър от джунглата в подобен момент ще изглежда… отчитайки, естествено, че няма да има червендалесто лице и тиквообразна глава, като Дж. Д’Арси Чийзрайт. В продължение на няколко мига той стоя като истукан, надувайки и спускайки гръдния си кош. Сетне, както очаквах и да стори, изгъгна:
— Хей!
Отличителният му кодов сигнал, както може да го наречете.