Бях изумен. Необяснимо защо, вероятно заради това, че притежаваше три имена, мисленият портрет на Дафне Долорес Морхед, който въображението ми ми бе предложило, представляваше изображение на грохнала старица с конска муцуна и пенсне в златна рамка, закачено на най-горното й копче с черна връв. Но щом я зърнах наживо от глава до пети, усетих, че възхвалявам мъдрия ход на леля Далия, поканила я в Бринкли Корт уж за да подпомогне продажбата на „Будоарът“.
Само една нейна блага думица за продажбата щеше да окаже животворно влияние върху Л. Дж. Тротър. Не ще и дума, че бе всеотдаен и примерен съпруг, верен до мозъка на костите на своята съпруга, но даже и всеотдайните и примерни съпрузи не могат да устоят на очарованието и да не откликнат, щом момичета от типа на Д. Д. Морхед благоволят да ги удостоят с ценното си внимание.
Стилтън продължаваше да се звери насреща й като булдог, изправен пред куп пържоли. Сега, когато метличиносините й очи привикнаха към сумрака в предверието, тя му хвърли един поглед и издаде възклицание, което ми се стори, че изразява искрено удоволствие — нещо невероятно необичайно, имайки предвид какво представлява Стилтън.
— Господин Чийзрайт! — викна тя. — Божичко, да не повярва човек! Знаех си аз, че лицето ви ми е познато отнякъде.
Тя се вгледа още веднъж в него.
— Нали вие сте Д’Арси Чийзрайт, който гребеше в отбора на Оксфорд?
Стилтън безмълвно наклони чутурата си. Изглеждаше така, сякаш си бе глътнал езика.
— Веднага ми се стори, че сте вие. Преди години на бала през Седмицата на осморките27 някой ви посочи и ми каза кой сте. Но сега едва успях да ви разпозная. Изглеждате много по-привлекателен без мустаци. Наистина смятам, че тези израстъци са ужасна гадост. Винаги съм казвала, че щом един мъж изпадне дотолкова, че да си пуска мустак, по-добре направо да си пусне брада.
Не можех да остана безучастен към подобно изявление.
— Има мустаци и мустаци — рекох и засуках своя. Виждайки, че тя се запита кой ли е този елегантен и изтънчен непознат, се шляпнах но костта ядец. — Бъртрам Устър — представих се. — Падам се племенник на госпожа Травърс, тъй като тя ми е леля. Желаете ли да ви заведа при нея? Сигурно ви чака с нетърпение.
Тя сви колебливо устни, сякаш програмата, която й предлагах, в много отношения се раздалечаваше от идеала й за такава.
— Да, вероятно ще се наложи да ида и да я поздравя, но онова, което наистина ми се ще, е да разгледам имението. Мястото е толкова прекрасно.
Стилтън, вече ярко аленеещ се, излезе частично от унеса си и изгрухтя някакви странни и бълбукащи звуци, като окаяник с изтръгнато чене, опитващ се да рецитира. Най-накрая успя да сглоби нещо разбираемо.
— Може би ще ми позволите да ви разведа наоколо?
— С най-голямо удоволствие.
— Хей! — провикна се Стилтън.
Изви го някак набързо, сякаш усещаше, че бе направил сериозен пропуск, задържайки го досега. Миг по-късно вече бяха навън. А аз, с чувство на безмерно облекчение, се върнах в стаята си.
Там бе хладно и спокойно. Леля Далия е жена, която държи да създаде всички удобства на гостите си във формата на фотьойли и шезлонги. Шезлонгът, предназначен за мое ползване, с готовност ме пое в обятията си. Не се мина много време и ме налегна приятна сънливост. Натежалите ми клепачи се затвориха и кой знае защо се унесох в сън.
Когато след около половин час се събудих, първото ми движение бе енергично сепване. Съзнанието ми, бидейки освежено от съня, ме жилна за палката.
Скочих на крака ужасен и излетях от стаята. Бе жизненоважно да възстановя владението си върху това супероръжие с най-голямата възможна скорост. Макар да бях взел надмощие в последната ни схватка със Стилтън, разгромявайки го посредством превъзходната си форма и познания за ринговите правила, можех ли да зная дали няма да му скимне да проведем втори тур. Някоя неудача можеше и да обезкуражи един Чийзрайт за момента, но определено не го премахваше като потенциален съперник.
Както си спомняте, палката бе префучала през въздуха като падаща звезда и бе завършила пътешествието си някъде близо до сейфа на чичо Том. Сякаш криле ми израснаха, щом затърчах натам. И представете си само как се изприщих от притеснение, щом при пристигането си установих, че я няма. Начинът, по който изчезваха предметите в Бринкли Корт… стълби, палки и какво ли още не… бе в състояние да принуди човек да вдигне ръце и да си заблъска здраво главата в стената.
Фактически в този момент аз извърнах, макар да не заблъсках, лице към стената. Същата, в която бе циментиран сейфът. И сто че отново бях сполетян от поредното силно сепване.
27
Празнична седмица по случай завършването на учебната година в Оксфордския университет. Обикновено тогава се провежда и ежегодното съревнование по гребане на осморки, бел.пр.