— Добър вечер, господин Устър — поздрави ме тя, сякаш бях на десет мили от нея. — Надявах се, че ще ви сваря сама, госпожо Травърс — добави тя с елегантната тактичност, превърнала я в обект на всеобщо възхищение в Ливърпул.
— Тъкмо тръгвах — побързах да я уверя аз. — Вечерта е толкова приятна.
— Много приятна — съгласи се тя.
— Е, до скоро виждане — рекох и се спуснах по коридора. Чувствах се върховно, защото щях да се разделя поне с част от проблемите си.
За огромна моя радост вратата на сейфа все още бе в същото зеещо положение, в което я бях оставил преди малко. Тъкмо се канех да измъкна чевръсто калъфа с украшението и да го оставя на мястото му, когато зад гърба ми се разнесе глас. Обърнах се като подплашен фавн и видях Л. Дж. Тротър.
Откак бях пристигнал в Бринкли Корт, не бях полагал усилия да се сплотявам с този симпатяга с невестулчена муцуна. Създаваше впечатление, както и на онази вечеря, на която го поканих, че не държи особено да се сдружава с по-младото поколение. Затова непривичното му желание сега да си побъбри с мен предизвика изненадата ми и ми се прищя да бе избрал по-подходящ момент за това. С огърлицата в джоба си, единственото, за което копнеех, бе усамотение.
— Хей! — рече. — Къде е леля ви?
— В стаята си — отвърнах. — Разговаря с госпожа Тротър.
— О, така ли? Тогава щом я видите й кажете, че съм си легнал.
Това ме удиви.
— Лягате си? Но вечерта една сега започва.
— Отново ме нападна пристъп на диспепсия. Дали няма случайно да ви се намери хапче за лошо храносмилане?
— Съжалявам, но не ги нося със себе си — признах чевръсто.
— По дяволите! — изруга господинът и разтърка корема си. — Направо се гърча в агония. Сякаш съм погълнал диви котки. Хей — продължи той, сменяйки темата, — защо е отворена вратата на сейфа?
Изказах наслуки предположението, че сигурно някой я е отворил, а той кимна. Явно одобри теорията ми.
— Проявил е недопустимо нехайство — произнесе се осъдително той. — Ето как стават кражбите.
И пред изумените ми очи, изскочили от орбитите си, той пристъпи напред и яко бутна вратата. Тя се затвори с изщракване.
— О-о-ох! — изскимтя той и отново приложи мачкащ масаж на стомаха си. След това измънка едно „Лека нощ!“ и почна да се качва по стълбите. А аз стоях и не можех да помръдна. Абсурдно е дори да предположим, че жената на Лот е постигнала по-твърда вкаменена субстанция от мен в момента.
Така всякаква възможност да оставя огърлицата обратно в сейфа бе отнесена от вихъра.
19
Не вярвам да притежавам прекалено развинтена фантазия — и може би не се лъжа — но при обстоятелства, сходни на току-що описаните, не ви трябва много развинтена фантазия, за да си представите начина, по който щяха да се развият събитията. Виждах какво носеше бъдещето за Бъртрам тъй ясно, сякаш бе начертано с големи букви на таблото в някой очен кабинет.
Докато стоях вцепенен и втрещен в затворената врата, пред очите ми оживя сцена с главни действащи лица моя милост и полицейски инспектор. Поддържащата роля се изпълняваше от крайно отблъскващ на вид сержант:
— Ще дойдеш ли доброволно, Устър? — питаше ме с един такъв строг глас инспекторът.
— Кой, аз ли? — отвърнах, тресейки се от главата до петите. — Не разбирам какво искате да кажете.
— Ха-ха-ха — засмя се инспекторът. — Това е забавно. А според теб, Фотърингей?
— Страшно находчиво, сър — подмаза се сержантът. — Направо ме кара да се заливам в смях.
— Прекалено късно е за подобни изпълнения — продължи инспекторът, като възвърна сериозния си вид. — Играта свърши, Устър. Разполагаме с неоспорими доказателства, че си отишъл до сейфа и си откраднал перлена огърлица с голяма стойност, собственост на госпожа Л. Дж. Тротър. Ако това не е достатъчно да те прати за пет години в зандана, да ми отрежат главата.
— Но повярвайте — обърнах се с молба към блюстителите на закона, — смятах, че е на леля Далия.
— Ха-ха — захили се инспекторът.
— Ха-ха — изцвили и сержантът.
— Хубава историйка си съчинил — каза инспекторът. — Защо не вземеш да я разправиш на съдебните заседатели и да видиш какво ще кажат за нея. Фотърингей, белезниците!
Такава бе сцената, изникнала пред очите ми. Затресох се като прясно приготвено желе. Навън в градината птиците пееха своите вечерни песни и ми се струваше, че всяка отделна птичка чирика: „Е, момчета, този път няма да му се размине на Устър. В следващите няколко годинки ще го виждаме доста рядко. Лошо, лошо. Свестен човек беше, ама като кривна от правия път…“