Изсмях се с един от тихите си смехове. Изборът му на думи действително ме развесели.
— Оргия, а? Ще водя на вечеря някакви приятели на леля ми Далия и тя строго ме предупреди да не близвам алкохол, понеже гостите били въздържатели. Така че когато стопанинът на заведението напълни каната, то ще е с лимонада, ечемична вода или най-вероятно лимонов сок. Толкова за безпаметните ти оргии!
Това, както и очаквах, уталожи хапливостта му, ако хапливост е думата, която търся. Той не стана мил и сърдечен, защото не би и могъл, но поне опита, доколкото му позволяваха силите. Почти се усмихна.
— Превъзходно — грейна говедото му с говедо. — Превъзходно. Крайно задоволително.
— Радвам се, че си удовлетворен. Е, желая ти приятна вечер.
— Въздържатели, значи? Да, това е прекрасно. Но гледай да избягваш тежките храни и сосове и на всяка цена да си легнеш раничко. Какво каза, че не чух?
— Пожелах ти лека нощ. Несъмнено искаш да си ходиш вече.
— Още не съм тръгнал да си вървя — успокои ме Стилтън, ако „успокои“ е точната дума, и хвърли злобен поглед към часовника си. — Защо, по дяволите, жените винаги закъсняват? — раздразнително се запита той. — Трябваше отдавна да е тук. Хиляда пъти й повторих, че ако има нещо, което вбесява чичо Джо, това е да го карат да чака преди да започне супата си.
Въвеждането на женския мотив ме обърка.
— Коя е тя?
— Флорънс. Имаме среща тук. Ще вечеряме с чичо ми.
— О, разбирам. Тъй, тъй. И Флорънс след малко ще дойде, казваш? Чудесно, чудесно, чудесно!
Изрецитирах го с прилична доза ентусиазъм и въодушевление, мъчейки се да влея жизнерадостна нотка в думите си и моментално ми се прищя да не се бях престаравал чак толкова. Защото той се разтрепера като страдащ от парализа и ме прониза с яростен поглед. Усетих, че съм засегнал парлива тема. Заформяше се една страшно деликатна ситуация.
Едно от затрудненията, които препятстват цъфтежа на щастлива дружба между Д’Арси Чийзрайт и моя милост, представлява обстоятелството, че неотдавна, за мое нещастие, се набърках без да искам в романтичния му живот. Разгневена от някаква необмислена негова забележка за съвременната прогресивна мисъл, понеже съвременната прогресивна мисъл на практика й се явяваше едва ли не първа дружка, Флорънс би шута на говедото Стилтън. Сетне — макар аз да бях твърдо против, но тя май горещо го желаеше — се сгоди за мен. Това доведе Стилтън — мъж с вулканичен темперамент — дотам, че изяви желание да ме разкъса крайник по крайник и да изиграе кръшни танци върху останките ми. Бе запланувал да разбие лицето ми като омлет и да ме размаже из целия западен квартал на аристократичен Лондон.
За щастие, преди събитията да достигнат до този ужасяващ финал, любовта отново се хвана на работа. Като последица моята кандидатура бе отклонена и опасността се размина. Въпросният господин обаче така и не успя да превъзмогне този стресов епизод. Оттогава зеленоокото чудовище на ревността току наднича иззад рамото му, готово само при щракване с пръсти да се хвърли в свиреп бой. Колкото до Стилтън, той упорито ми бе лепнал етикета на усойница в тревата, тоест на скрит враг, който няма да е излишно да бъде поставен под засилено наблюдение.
Затова, въпреки че се обезпокоих, не се изненадах, когато ме наниза на свирепия си поглед и изгъгна с гърлено ръмжене сякаш бе бенгалски тигър, зъбещ се на кулито5, подхвърлен му за закуска:
— Какво искаш да кажеш с това „чудесно“? Толкова ли те гори отвътре да се видиш с нея?
Осъзнах, че положението изисква немалко такт.
— Не че точно ме гори — рекох почти ласкателно. — Думата е прекалено силна. Просто държа да чуя мнението й за мустака, който си пуснах. Тя е момиче с вкус и аз съм готов безрезервно да приема присъдата й. Малко преди ти да пристигнеш, Джийвс подложи растителния ми питомник на унищожителна критика и здравата ме пораздруса. Между другото, как го намираш ти самият?
— Според мен е пълна отврат.
— Отврат?
— Гнус. Изглеждаш като някой от лигавата паплач, дето се размята по ревютата. Но какво каза? Че Джийвс не го одобрява?
— Поне такова бе впечатлението, което създаде.
— А, значи ще се наложи да го обръснеш. И слава богу!
Вцепених се. Дълбоко негодувам срещу становището, поддържано масово от кръга на познатите ми, че съм просто някаква си безволева марионетка в къщата, която механично се кланя на повелите на Джийвс. Като куклите, дето пеят само „Да“ и нищо повече.