— Кой ще излежава присъда в Дартмур?
— Аз.
— Ти?
— Аз.
— И защо?
Пронизах я с поглед, с какъвто, ако държа да съм точен, никой уважаващ себе си племенник не би пронизал леля си. Но търпението ми се изчерпваше.
— Не ме ли слуша досега? — раздразнено я попитах.
Тя ми се нахвърли със същата разгорещеност.
— Естествено, че не те слушах. Мислиш ли, че когато съм изправена пред перспективата да загубя най-прекрасния готвач в цяла Англия, ще ми остане време да обръщам внимание на бръщолевениците ти? Та за какво плачеше досега?
Изпъчих се. Думата „плачеше“ дълбоко ме жегна.
— Просто споменавах, че благодарение на онзи мухъл Л. Дж. Тротър, който трясна вратата на сейфа преди да успея да оставя пагубната огърлица, сега недоумявам какво да правя с джунджурията. Ще бъде като гореща следа, оставена от хладните ми нозе…
— А-а, значи за следа си разправял, пък на мен ми се чу, че говориш за леда…
— Изказах също и предположението, че преди да се усетя, инспектори и сержанти ще долетят да ме опандизят и ще ме повлекат към дранголника.
— Що за дивотии! Откъде-накъде ще решат, че си имал нещо общо с това?
Изсмях се с един от онези резки и безрадостни смехове, които ме навестяват в подобни отчаяни ситуации.
— Смяташ, че краставата огърлица в джоба ми няма да събуди подозренията им ли? Всеки момент могат да ме сбарат с вещественото доказателство. Не ти е нужно да си изчел камара кримки, за да си представиш какво сполита клетите нещастници, които биват сбарвани с вещественото доказателство. Отнасят яко дърво.
Неочаквано забелязах, че скъпата ми прародителка е безгранично потресена. В мигове, когато над главата ми се разстила само ведро небе, тази ми лелка често е капризна, непостоянна и мъчно може да й се угоди. В невръстното ми детство тя честичко ми извърташе на кравай ухото, сякаш държането ми направо е плачело за този й жест на внимание. Но само да се зададе и сянка от опасност към Бъртрам, и ето че лелчето се сражава редом с мен.
— Това хич не е на добре — рече тя и грабвайки малка подложка за крака, я запрати към една порцеланова овчарка, разположила се спокойно върху полицата над камината.
Потвърдих впечатлението й, изразявайки личното си становище, че дори е адски кошмарно.
— Ще ти се наложи да…
— Шът!
— Ъ?
— Шът!
— Какво искаш да кажеш с това „Шът“?
Онова, което желаех да й внуша с едносричната заповед, бе, че нечии стъпки приближаваха убежището й. Но преди да успея да й го обясня, дръжката на вратата рязко се завъртя и чичо Том нахлу вътре.
Слухът ми веднага ми подсказа, че явно нещо не на шега тормози този ми чичо по сватовство. А когато чичо Том се тормози от нещо си, той подрънква звънко с ключовете си. Сега дрънчеше като същински ксилофон. Лицето му имаше измъченият и изнурен вид, който неизбежно придобиваше, щом чуеше, че се очакват гости за уикенда.
— Това си е чисто Божие проклятие! — избухна той, впускайки се в експлозивна реч.
Леля Далия прикри вълнението си с мимика, минаваща в представите ми за сърдечна усмивка.
— Привет, Том. Ела и се присъедини към нас — обърна се нежно тя към него. — Какво е проклятието?
— Знаех си, че рано или късно ще ме застигне. Защото ти разреших да каниш за цяла седмица тези изчадия Тротърови. Предчувствах си аз, че ще се случи нещо гнусно. Усещах го в червата си. Не можеш да препълниш къщата си с подобна измет без да си изпросиш някое бедствие. Напълно логично. Той има мутра като на невестулка. Тя пък е планина от сланина, а уродливият й син носи бакенбарди. Беше си чиста проба лудост да ги допуснем през прага. Знаеш ли какво стана?
— Не, какво?
— Някой е задигнал огърлицата й!
— Боже небесни!
— Знаех си, че това ще те изправи на нокти — рече чичо Том с мрачно тържество. — Току-що ме пресрещна в коридора и ми заяви, че си искала дрънкулката, за да си я овеси на врата тази вечер на вечеря. Заведох я до сейфа, отворих го, а огърлицата я нямаше.
Няколко пъти си повторих, че трябва да запазя самообладание.
— Искаш да кажеш, че е изчезнала? — попитах невинно.
Той ми метна доста неприятен поглед и рече:
— Умът ти сече направо като бръснач!
Е, което е вярно, си е вярно.
— Но как би могла да изчезне? — попитах. — Да не би сейфът да е бил отворен?
— Не, затворен беше. Но може да съм го оставил и отворен. Цялата суетня, докато сложим чумавия Сидкъп да спи, ми отвлече вниманието.
Мисля, че тъкмо щеше да заключи какво ставало, щом човек допусне подобни досадници в къщата си, обаче се спря навреме, като си спомни, че именно той бе поканил Сидкъп.
— Та така стоят нещата — обобщи чичо ми Том. — Сигурно някой е дотърчал, докато сме били на горния етаж, видял е вратата на сейфа отворена и се е възползвал от златния си шанс. Оная Тротърова камила вдига врява до небесата и единствено благодарение на пламенните ми молби не извика полиция на секундата. Обясних й, че бихме могли да постигнем далеч по-добри резултати, ако сами извършим тайно разследване. Заявих й, че не ми трябват скандали, но дълбоко се съмнявам, че щеше да ме послуша, ако не беше оня симпатяга Гориндж. Той дойде и ми оказа силна подкрепа. Доста интелигентен младеж, въпреки че си отглежда бакенбарди.