— Приготвени от любезния иконом — предположих скромно.
— Да, както сам позна, от любезния иконом, който също така реши, че няма да е излишно да ни бутне и бутилка от най-руйното винце в избата. Почти веднага тръгваме.
— Ще ида да се приготвя — уведоми ни Морхед.
Тя стана и по лицето й се изписа лъчезарна усмивка. Стилтън, въпреки че бе тежконатоварен с шунка, скокна чевръсто да й отвори галантно вратата. Когато се върна на масата, ме свари да разцепвам доста демонстративно въздуха с палката. Стори ми се, че се изненада.
— Хей! — възкликна той. — Защо си играеш с тази дивотия?
— Просто ей така — отвърнах му безгрижно и я оставих до чинията си. — Помислих си, че би било добре да ми е подръка.
Той преглътна солиден резен шунка някак озадачено. Но после лицето му неочаквано се проясни.
— Боже мили! Да не би да мислеше, че ще прибегна до насилие към теб?
Отговорих, че подобна мисъл се е мярнала в съзнанието ми, и той изгрухтя развеселено.
— Господи, не! Та аз гледам на теб като на най-скъпия си приятел, старче.
Обаче ако вчерашната дискусия бе образец на начина, по който се отнасяше към най-скъпите си дружки, онези, които не му бяха толкова скъпи, гърбиш да им е яка. Казах му го, а той се запревива от смях, сякаш седеше на подсъдимата скамейка в полицейския съд на Винтън Стрийт, докато Негово благородие пуска изцепките си, предизвикващи конвулсии у всички присъстващи.
— О, за това ли си мислиш? — рече и пропъди спомена за станалото с небрежно махване на ръка. — Забрави го, драги ми старче. Изтрий го от съзнанието си, приятелю. Възможно е да съм се поразсърдил малко в случая, за който намеквай, но това вече е минало.
— Минало? — предпазливо се осведомих и стиснах още по-здраво палката.
— Определено е минало. Сега вече виждам, че ти дължа огромна благодарност. Ако не беше ти, щях да продължавам да съм сгоден за онази мърла Флорънс. Благодаря ти, безценни ми приятелю Бърти.
Е, измънках някакво „няма защо“ или „забрави го“ или нещо от сорта, но образите се размиха пред очите ми. Усилията, предшествали ранната ми поява на закуска и последвалите определения на Чийзрайт за Флорънс, че е мърла, се оказаха почти непосилно бреме за бедното ми изтерзано тяло.
— Смятах, че я обичаш — рекох и унило забучих вилица в наденицата си.
В отговор получих весело изгрухтяване. Само исполинска маса от веселие като Дж. Д’Арси Чийзрайт бе способна да бълва толкова много радост в такъв ранен час.
— Кой, аз ли? Божичко, нищо подобно! Някога може и да съм си въобразявал, че е така… нали знаеш момчешките увлечения… но когато ме обиди, че съм имал глава като тиква, капаците паднаха от очите ми и аз слязох от облаците. Тиква, как ли пък не! Няма да се свеня да ти призная, драги ми Бърти, че някои други личности — чиито имена ще премълча — описаха главата ми като царствена. Да, разполагам със сведения от сигурен източник, че ми придава вид на крал сред мъжете. Това поне би трябвало да ти създаде представата колко глупава мухла е Флорънс. Изпълва ме невероятно облекчение, че ми помогна да се откопча от ноктите й.
Той отново ми благодари, а аз му отвърнах с „Няма защо“, а може и да е било „Забрави го“. Чувствах се по-замаян от всякога.
— Но не смяташ ли — рекох с трепет в гласа, — че по-късно, когато кръвта ви се поохлади, може и да се сдобрите?
— Категорично не — отсече той.
— Но преди се е случвало.
— Повече няма да се случи. Защото сега вече знам какво е истинската любов, Бърти. И ще ти споделя, че когато Тя — нека си остане неназована — проникна с поглед в душата ми и ми призна, че още от първия път, в който ме е видяла — независимо от факта, че носех толкова противен мустак като твоя — е била пронизана сякаш от електрически ток, се почувствах като че ли съм спечелил Диамантените гребла в Хенли31. Между Флорънс и мен всичко вече е приключено. Цялата е твоя, старче. Вземи я, вземи я.
Е, казах нещо учтиво като „О, благодаря ти“, но той не ме слушаше. Някакъв звънлив гласец изписука името му и бавейки се само миг, колкото да преглътне и последното парче от шунката си, той се изстреля от стаята със светнало лице и горящи очи.
Остави ме с натежало като олово сърце. Наденицата и беконът имаха вкуса на баластра в устата ми. Струваше ми се, че това е краят. И за слепеца бе видно, че Д’Арси Чийзрайт бе лапнал до ушите. Ярката звезда Морхед бе изгряла на хоризонта, а мъглявината Крей се спускаше към низините без ценители на стойността й.
А бях толкова убеден, че като му дойде времето, здравият разум ще надделее и ще накара тези две разлъчени сърца да се разкайват за разрива помежду им и отново да пробват късмета си в любовта, спасявайки ме от бесилото. Но не би. Лошо му се пишеше на Бъртрам. В края на краищата излезе, че ще трябва да изпие чашата с отровата.