— Да — рече. — Беше изключително необикновено. Стоях си значи и се чувствах здрав като кремък — фактически едва ли съм се чувствал някога по-добре — когато сякаш нещо твърдо разцепи главата ми. Друго не помня. Свестих се чак в стаята си, когато ми оправяхте възглавницата, а икономът ви ми забъркваше подкрепително.
— Такъв е животът — най-сериозно отбеляза леля Далия. — Днес е тук, утре го няма, както често казвам. Бърти, изчадие адово, разкарай смрадливата си цигара оттук. Вони на обор.
Изправих се на крака, изпълнен с покорство както винаги, и тъкмо бях преполовил с лениво тътрузене разстоянието до френските прозорци, когато от устните на госпожа Тротър се изтръгна звук, който мога да окачествя единствено като писък. Не знам дали някога сте настъпвали без да искате котка. Значи нещо подобно. Когато попадна в полезрението ми, установих, че лицето й бе почервеняло почти като това на леля Далия.
— Ох! — пъшкаше тя.
Беше се втренчила в „Таймс“ — изборът й при раздаването на сутрешните вестници — по абсолютно същия начин, по който индиец би се втренчил в кобра, сварвайки я да се гуши във ваната му.
— От всички гнусни… — започна тя, но хлъцна и изгуби дар слово.
Л. Дж. Тротър й отправи поглед, какъвто кобрата би метнала на индиеца, нахълтал някоя сутрин за ранната си вана. Прекрасно разбирах как се чувства. Раздиран от диспепсията и от не дотам цветущите отношения със съпругата си, не би могъл да заподскача от радост, когато благоверната му заврещи посред закуска с цел да му пукне тъпанчетата.
— Какво, по дяволите, е станало? — раздразнено я попита той.
Мощната гръд на мамчето Тротър се вдигаше и спадаше като разбунено море.
— Ще ти кажа какво е станало — изгрухтя тя. — Взели, че дали рицарското звание на Робърт Бленкънсъп.
— Наистина ли? Божичко! — из свистя мигновеният отговор.
— Само това ли ще кажеш? — не спираше да диша учестено мамчето.
Не, не каза само това. Сега добави и „Да опустея дано!“. Тя продължаваше да изригва проклятия, подобно на един от ония вулкани, които от време на време изхвърлят лава и карат съседите си бая да се позамислят.
— Робърт Бленкинсъп! Робърт Бленкинеъп! От всичките им долни идиотщини! Не знам накъде е тръгнал тоя свят. Никога не съм чувала такава… Мога ли да те попитам защо се смееш?
Л. Дж. Тротър се сви на кълбо пред очите й като руло от хартия.
— Не се смея — кротко рече той. — Просто се усмихвам. Мисля си как Боби Бленкинсъп ще трябва да върви назад, нахлузил атлазени бричове до коленете.
— О? — отвърна мамчето Тротър и гласът й прокънтя през стаята като на зарзаватчия, обявяващ на населението, че продава брюкселско зеле и портокали. — Е, тогава аз ти заявявам, че няма да позволя да ти се случи подобно нещо. Даже и да ти предложат званието, пак ще откажеш, Лемюъл. Разбра ли ме? Няма да разреша да се унижаваш.
Последва трясък. Леля Далия бе изтървала чашката си за кафе. Можех да си представя връхлетелите я усещания. Вероятно се чувстваше точно по същия начин като мен, когато научих от Пърси, че билетът за състезанието по мятане на стрелички е сменил собственика си, развързвайки по този начин ръцете на Стилтън за незабавна атака срещу личността ми. Нищо не предизвиква по-големи сътресения у жената, смятаща, че държи някого в ръцете си, както фактът, че този някой неусетно й се е изплъзнал. Освен че не бе в ръцете й, Л. Дж. Тротър се развяваше на свобода с шапка, килната на темето, и въобще не се изненадвах, че тя бе разтърсена из основи.
Сред мълчанието, което последва отговора на Л. Дж. Тротър на ултиматума на жена му — ако не ме лъже паметта, беше „О’кей“ — Сепгинс цъфна в рамката на вратата. Носеше сребърен поднос, а на сребърния поднос лежеше перлена огърлица.
21
Обществото, сред което се движи Бъртрам Устър, е почти единодушно в мнението си, че въпросният джентълмен трудно се предава и признава за победен. Този принцип е непоклатим като скала сред рояка бръмбари или каквато и да е друга флора и фауна, вирееща в главата му. Затова ако примките и стрелите на безочливия демон възнамеряват да съкрушат гордия му дух, ще трябва сериозно да се запретнат и доста да се поозорят.
Но независимо от това, следва да ви призная, че наблюдавайки гореописаната сцена с омаломощени от слизането си на закуска сетива, определено потреперих. Сърцето ми подскочи и както се е случило със Споуд, ми причерня пред очите. През тъмната пелена, която изведнъж обгърна всичко наоколо, ми се стори, че виждам как иконом-негър поднася мастиленочерна табличка към мамчето Тротър, приела в този момент образа на дявола от някоя средновековна мистерия.