— Мадам? — рече благо той.
— Хей, ти! — викна мамчето Тротър.
Джийвс продължи да си изглежда все тъй преливащ от почтителност. Ако обръщението „Хей, ти!“ не му беше много по вкуса, той определено по никакъв начин не даде да се разбере за това.
— Тази огърлица — започна мамчето Тротър и го прониза с отровната стрела на погледа си през лорнета. — Икономът твърди, че я е открил в стаята ти.
— Да, мадам. След закуска възнамерявах да поразпитам за притежателя на украшението.
— Нима?
— Предположих, че е дрънкулка, собственост на някоя от камериерките.
— Че е… какво! — залитна назад мамчето Тротър.
Джийвс отново се прокашля. Това му почтително покашляне звучи тъй, като че ли овне от рядка порода прочиства гърлото си на някое далечно планинско възвишение.
— Веднага забелязах, че това е просто евтина имитация без особена стойност, която е изработена от култивирани перли, мадам — съобщи Джийвс и след неговите думи усетих как въздухът натежа.
Не зная дали ви е известен изразът „тягостно мълчание“. Срещал съм го в книгите, като описание на оня момент, в който някой от героите се изцепва с възпламенителна забележка пред насъбралата се компания. Винаги съм считал, че е крайно сполучлива словесна находка, представяща онова мъртво затишие пред буря, което се възцарява в подобни случаи. Мълчанието, което настана на масата за закуска в Бринкли Корт, бе натегнато до пръсване.
Л. Дж. Тротър пръв го наруши.
— Какви ги дрънкаш? Евтина имитация? Платил съм цели пет хиляди лири за тая огърлица.
— Разбира се, че си прав — успокои го мамчето Тротър със сприхаво завъртане на динята, окачена на раменете й. — Този човек е пиян.
Осъзнах, че се налага да се намеся в спора и да разсея миазмата от съмнения, която се събираше, или каквото и да е друго действие, извършвано от миазмите.
— Пиян? — рекох. — В десет сутринта? Боже, каква забавна теория! Но ние веднага можем да я проверим на практика. Джийвс, кажи ми „Крал Карл и кралица Клара крали кларнети“.
Той го стори с интонация чиста и звънка, ако не и по-звънка от тази на камбанките.
— Видяхте ли сега — рекох и заявих, че съм приключил с представянето на доказателствата.
Леля Далия, която разцъфна като цвят, съживил се след няколко капчици от струята на лейката, даде едно рамо с благата си дума.
— Можем да се доверим на Джийвс. Ако той смята, че е фалшификация, значи действително е фалшификация. Джийвс знае всичко за бижутата.
— Абсолютно вярно — додадох. — Той е ветеран в бижутерския занаят. Изучил го е под ръководството на своята леля.
— Братовчед, сър — поправи ме Джийвс.
— Да, разбира се, братовчед. Извинявай, Джийвс.
— Няма нищо, сър.
Споуд отново се вклини в разговора.
— Дайте ми да видя тази огърлица — авторитетно нареди той.
Джийвс му поднесе табличката.
— Смятам, че ще потвърдите становището ми, милорд.
Споуд взе украшението, хвърли му един поглед, подсмръкна и огласи тежката си дума.
— Съвсем правилно. Имитация, при това доста слаба.
— Но как можете да сте сигурен? — попита Пърси и бе пронизан от буреносен поглед.
— Как мога да съм сигурен ли? — наежи се Споуд като стършел, чиито чувства са наранени от някоя нетактична забележка. — Как мога да съм сигурен?
— Естествено, че може да е сигурен — обадих се. Не го шляпнах по гърба, но го дарих с поглед, наситен с огромна доза гърбоплескаческо настроение, с който му показвах, че от днес нататък Бъртрам Устър му е верен приятел. — Той знае, както и всеки друг, че култивираната перла съдържа сърцевина. А ти, старче, забеляза за секунда сърцевината. Нали тъй Споуд, или по-точно лорд Сидкъп?
Тъкмо щях да се впусна в обяснения за практиката да се вкарва чуждо тяло в стридата, за да я забаламоса и да я принуди да покрие това тяло с пластове седеф — което продължавам да смятам за страшно подъл номер спрямо горкото мекотело, копнеещо просто да го оставят насаме с мислите му — когато Споуд се изправи на крака. От съществото му се излъчваше нескрит гняв.
— И всичко това на закуска! — възмути се той.
Прекрасно го разбирах. Навярно у дома си той се надвесваше в задушевно усамотение над сутрешното си яйце, подпираше ежедневника си на кафеника и не допускаше завихрянето на подобни бурни страсти в близката му околност. Споуд избърса устата си и ни напусна през френския прозорец, лепвайки длан на главата си, разтърсвана от конвулсии. И тогава се разнесе гласът на Л. Дж. Тротър. Мощта му за една бройка да строши на парченца чашата му за чай.