Аз се запътих към масата и си взех още една препечена филийка. Вече бе изстинала, но аз обичам изстинал препечен хляб, при условие че го намажа с тонове масло.
— Не, вече не — обявих. — Действай, приятел. Давам ти зелена светлина.
Гласът на Флорънс треперливо съобщи:
— Бърти ме освободи от задължението ми към него, Пърси. Разцелувах го, именно защото изпитах огромна благодарност. Веднага щом му признах, че обичам теб, той ме освободи.
Моментално си пролича, че Пърси остана впечатлен.
— Виж ти! Страшно великодушно от негова страна.
— Той си е такъв. Бърти е олицетворение на самото кавалерство.
— Определено. Слисан съм. Така като го гледа човек, никога не би се сетил за подобно нещо.
Вече започваше да ми писва да слушам хората наоколо да заявяват, че никой не би помислил еди-какво си, като ме погледнел, затова се засилих да го жилна. Но още преди да успея да набера енергия, Флорънс нададе нещо, което на практика прозвуча като вопъл.
— Но, Пърси, какво ще правим? Та аз разполагам само с мизерна издръжка за дрехите си.
Не улових насоката на мислите й. Нито пък Пърси.
Намерих думите й за изпълнени със загадъчност и видях, че и с него беше същото.
— Какво общо има това? — попита той и запремига на парцали.
Флорънс закърши ръце. Жест, за който бях слушал много, но никога не бях виждал наживо. Представлява кръгообразно движение, започващо от китките и повтарящо се до втръсване.
— Ами нито аз имам пари, нито ти имаш пари, поне други освен онези, които вторият ти баща ще ти дава, когато се захванеш с бизнеса му. Отгоре на всичко ще трябва да живеем и в Ливърпул. А аз не мога да живея в Ливърпул!
Е, доста народ явно мислеше другояче, или поне тъй са ми разправяли, но усетих какво има тя предвид. Сърцето я теглеше към Лондонската Бохемия — към средите на интелигенцията и хората на всички видове изкуство, към сандвичите и абсента в овехтелите студия, а сега я принуждаваха да изостави всичко това. Не ми се вярваше в Ливърпул да се намираха такива студия на интелигенти.
— М-м-да-а-а — откърши звук и Пърси.
— Сега разбираш ли какво имам предвид?
— О, да — отвърна той.
Явно нещо го зачовърка отвътре. Очилата му с рамка от черупка на костенурка заблестяха със странен блясък, а бакенбардите му леко потръпнаха. Съвсем очевидно беше, че се водеше ожесточена борба между импулсивното и разумното в него. После заговори.
— Флорънс, трябва да ти призная нещо. Направо не знам как да ти го кажа. Истината е, че всъщност финансовото ми състояние е сравнително добро. Не съм богат, но имам задоволителен доход, достатъчно голям, за да издържам семейство. И нямам никакво намерение да се заточвам в Ливърпул!
Флорънс се изцъкли. Представях си как си мислеше, че въпреки ранния час той добре се е наквасил. Придоби излъчване на момиче, което се канеше да го накара да навърже „Крал Карл и кралица Клара крали кларнети“. Но все пак реши да се ограничи със следното:
— Но Пърси, съкровище, все пак не би могъл да изкарваш толкова много само от поезията си?
Той се позанима за малко с динамично въртене на палците си. Личеше си, че се мъчи да набере кураж, за да разкрие нещо, което би предпочел да запази в тайна. И аз изпитвам същото, когато съм привикан да давам обяснение за нещо си пред леля ми Агата.
— Аз и не изкарвам. За онова ми стихотворение „Калибан по заник слънце“, поместено в „Парнас“, получих едва петнайсет шилинга, а и за тях трябваше да се сражавам като тигър. Редакторката-скъперничка искаше да смъкне до дванадесет шилинга и шест пенса. Но фактически… имам друг източник на доходите си.
— Не те разбирам.
Той сведе глава.
— Ще разбереш. Прихода… от другия ми източник на доходи за последната година, възлезе на почти осемстотин лири. Тази година би следвало да е двойно повече, тъй като агентът ми успя да ме наложи и на американския пазар, Флорънс, ще се отвратиш от мен, но въпреки това ще ти кажа. Пиша криминални истории под псевдонима Рекс Уест.
Не гледах към Флорънс, затова не зная дали се е отвратила от него, но с мен категорично не беше така. Аз го гледах с благоговение.
— Рекс Уест? Гръм и мълния! Ти ли написах „Мистерията на розовия рак“!
Той отново наведе главата си.
— Аз. А също и „Убийство в мораво“, „Случаят с отровената поничка“ и „Инспектор Бифин оглежда трупа“.
Не бях успял да се докопам до тези, но го уверих, че незабавно ще се постарая да обогатя библиотеката си с тях. Сетне го занимах с въпроса, който толкова дълго време не ми даваше мира.