— Някога изпробвал ли си тези свои коктейли върху трупове.
— Още не, мадам.
— Няма да е зле да пробваш — напъти го старата ми родственица и изпълни курбет като някой от неустрашимите бойни атове, които, докато кънтели тръбите за бой, само викали „Ха! Ха!“.
Оттеглянето й бе последвано от мълчание, тъй като се вглъбих в мислите си. Провеждах ожесточен спор със себе си дали да предприема действие от глобално значение или да не го предприема. А в такива моменти човек не дрънка празни приказки, а претегля различните аргументи. Накратко, стоях на кръстопът.
Мустакът ми…
ЗА Страшно си го обичках. И невероятно се харесвах с него. Бях таял надежди да си го развъждам с години, докато се превърне в мълвата на града.
ПРОТИВ: Но БЕЗОПАСЕН ли беше? Припомняйки си ефекта му върху Флорънс Крей, ясно осъзнавах, че ме прави прекалено привлекателен. А това криеше неподозирани опасности. Когато човек стане прекалено привлекателен, със сигурност ще го сполетят много неща, които той не иска да го сполетяват, ако следвате мисълта ми.
Облада ме странно спокойствие. Взех окончателното си решение.
— Джийвс — подех и какво толкова, ако съм усетил леко пробождане в сърцето? Все пак човешко си е. — Джийвс, ще обръсна мустака си.
Лявата му вежда потрепна, показвайки колко дълбоко го е развълнувало изявлението ми.
— Наистина ли, сър?
— Да, ти действително заслужи тази жертва. Веднага щом привърша със закуската… Хубава е тази наденичка.
— Да, сър.
— Сигурно са я направили от доволни прасета. Ти хапна ли от нея на закуска?
— Да, сър.
— Та, какво бях почнал да ти казвам… А, да… Веднага щом привърша със закуската, ще се кача в стаята си, ще насапунисам горната си устна, ще хвана в ръка бръснача и… voila!
— Покорно ви благодаря, сър! — трогнато рече Джийвс.