Гласът му беше смразяващ и ми внушаваше недвусмислено, че каквото и да прави Боби в Бингли, то, според него, едва ли е редно да се прави преди очите на хората. И той се оттегли нейде зад гърба ми, излъчваш тревога и омърлушеност, а аз любезно размахах шапка.
— Ехей! — извиках.
Боби незабавно се присъедини към мен.
— Здрасти, Бърти. Не знаех, че си тук.
— Тук съм — уверих я аз.
— Да не си в траур? — попита тя, неспособна да откъсне очи от голфовете ми.
— Страхотни са, нали? — проследих аз погледа й. — Джийвс обаче не ги одобрява, но той е известен с консервативния си вкус. А ти защо си в Бингли?
— Братовчедка ми Клементина учи тук. Днес има рожден ден, та реших да я навестя. Тъкмо съм се запътила натам. Тази нощ тук ли ще останеш?
— Да, отседнал съм в „Сплендид“.
— Тогава ще вечеряме заедно, ако искаш.
Джийвс беше някъде зад мен и макар да не го виждах, усетих как погледът му ме шляпна предупредително по тила. Знаех какво се опитва да ми внуши — да не изкушавам Съдбата дори с такова невинно начинание като вечеря с Боби Уикъм. Пълни дивотии, беше моята присъда. Едно е да попаднеш в компанията на Боби в опасните дебри на провинциално имение, където всичко може да случи… Но каква беда може да ме сполети по време на невинна вечеря в едно заспало курортче като Бингли? Направо не го разбирах този човек.
— Разбира се! Дадено!
— Чудесно. Аз трябва да се връщам в Лондон тази вечер заради една веселба в Бъркли, но може и да позакъснея, няма страшно. Ще дойдем към седем и половина, а след това ще можеш да ни заведеш на кино.
— Ще дойдете? Колко души сте?
— Аз и Клементина.
— Нима възнамеряваш да ми натресеш гадното си братовчедче?
— Естествено. Нима имаш нещо против детето да се позабавлява на рождения си ден? Освен това не е гадна, а е голяма сладурана и е много кротка. От теб се иска само да я върнеш след това в училището. Нали можеш да го направиш, без да си изкълчиш крака?
Изгледах я зорко и проницателно.
— Какво се крие зад това?
— Не те разбирам.
— Последния път, когато бях подмамен да вляза в девическо училище, една директорка с очи като бургии ме насили да произнеса слово пред каторжничките на тема „Бъдещето, което ни очаква“. Да не стане пак същото?
— Глупости. Просто отиваш до входната врата, натискаш звънеца и я вкарваш вътре.
Аз се замислих.
— Това май е в рамките на нашите възможности, нали, Джийвс?
— Склонен съм да го допусна, сър.
Тонът му бе ледено-тревожен, а като се обърнах да го погледна, лицето му изразяваше „ако само се вслушвахте в съветите ми, сър“, което силно ме раздразни. Понякога Джийвс с нищо не се отличава от лелите ми.
— Тогава дадено — отново го пренебрегнах аз, при това подчертано. — Ще ви чакам в седем и половина. Не закъснявайте. И се погрижи — добавих, за да покажа на момичето, че под усмихнатия екстериор се крие мъж от желязо — хлапето да е с измити ръце и да не подсмърча.
Макар да не очаквах със затаен дъх да общувам в братовчедчето на Боби Уикъм, трябва да призная, че можеше да бъде далеч по-зле. Забелязал съм, че в моя компания малките момиченца проявяват склонност към неудържим кикот. Освен това хихикат сподавено и се зверят насреща ми. Вдигам, знаете, поглед, нищо неподозиращ, и улавям техния, впит с изумление в мен, сякаш отказват да повярват, че съм истински. Винаги ги подозирам, че в такъв момент наизустяват всички дребни подробности в поведението ми, с цел да ги възпроизведат по-късно за разтуха и радост на своите съкилийнички.
Малката Клементина обаче се оказа отклонение от това правило. Беше кротко като светица дете на около тринайсет години… всъщност, нали беше рожденият й ден, значи точно на тринайсет, а в погледа й четях само безмълвна възхита. Ръцете й бяха безупречно чисти, не страдаше от хрема и по време на вечерята изслуша с радващо душата съчувствие повествованието ми, което онагледих с вилица и две грахови зърна, за това как опонентът ми на голф подло ме е надиграл същия следобед.
По време на кинопрожекцията също се държа по начин, неподлежащ на критика, а накрая с видимо вълнение ми благодари за приятната вечер. Бях много доволен от детето и споделих това с Боби, докато я изпращах до двуместната й кола, с която щеше да отпраши за Лондон.
— Нали ти казах, че е голяма сладурана — съгласи се тя, докато палеше мотора. — Винаги съм твърдяла, че в училище имат погрешна представа за нея. Направо не я оценяват. Те и за мен имаха невярна представа, докато учех там.
— Каква представа?
— Най-неправилна. Но какво можеш да очакваш от боклук като „Света Моника“?
— „Света Моника“?