— Така се казва учебното заведение.
— Да не искаш да кажеш, че малката е от училището на госпожица Мейпълтън?
— А защо не?
— Ама госпожица Мейпълтън е най-добрата приятелка на леля Агата!
— На мен ли го казваш? Нали леля ти нави мама да ме заточи нам, още невръстно дете.
— Слушай — разтревожих се аз, — като беше там днес следобед нали не си споменала, че съм в Бингли?
— Не.
— А, добре — въздъхнах с облекчение. — Защото, ако госпожица Мейпълтън научи, че съм тук, ще очаква да я посетя. Но понеже си тръгвам утре сутринта, всичко е наред. Ама чакай! — забелязах аз дупка в аргументацията. — А тази вечер?
— Какво тази вечер?
— Няма ли да се наложи да я видя? Все пак не мога да звънна на вратата, да бутна вътре детето и дим да ме няма. После Англия ще се окаже тясна за двама ни с леля Агата.
Боби ме изгледа някак странно, замислено.
— Всъщност, Бърти — рече тя, — тъкмо се канех да ти кажа. На твое място не бих звънял на вратата.
— Ъ? Че защо?
— Ами таквоз, нали разбираш… Всъщност Клементина отдавна трябваше да е в леглото. Изпратиха я за наказание в стаята й още докато бях там при нея днес следобед. Можеш ли да си представиш — на рождения й ден, посред бял рожден ден! Само задето сипала лимонада в мастилото, за да го газира!
Аз се олюлях.
— Нали не се опитваш да ми кажеш, че хлапето се развява навън без разрешение?
— Напротив, точно това се опитвам да ти кажа. Тя стана от леглото и се измъкна, без някой да я усети. Твърдо беше решила да се нахрани като хората. Може би трябваше да ти го кажа от самото начало, но не исках да ти развалям вечерта.
По принцип в общуването с нежния пол съм самото рицарство — изтънчен, галантен и изискан кавалер. Но сега Боби направо си просеше нещо хапливо и остро право в лицето, затова не се стърпях и я срязах:
— О?
— Обаче всичко е наред.
— Да — изсъсках през стиснати зъби. — Нищо не би могло да бъде по-наред. Няма какво да се тревожа, нали? Появявам се там с хлапето, подлагам се на оглед през очилата в телени рамки на госпожица Мейпълтън, след пет приятни минути светски разговор си тръгвам, а тя сяда право зад писалището, докато всичко е още прясно в съзнанието й, та да не пропусне някоя пикантна подробност в писмото си до леля Агата. Въображението ми се олюлява при мисълта за последствията. С увереност мога да очаквам леля ми да бие всичките си предишни рекорди.
Момичето осъдително цъкна с език.
— Стига си вдигал врява, Бърти. Трябва да се отучиш от това кудкудякане. Всичко ще е наред. Не твърдя, че няма да се наложи да упражниш малко стратегическа мисъл, за да вкараш Клем в училището, но работата е направо фасулска, стига да ме изслушаш внимателно. Първо трябва да си набавиш едно по-дълго парче канап.
— Канап?
— Канап. Може и връв. Значи вземаш канапа…
— И размеквам сърцето на Мейпълтън, като й показвам фокуси.
Саркастичен, както виждате. Но дълбоко вътре душата ми смъдеше.
— Вземаш канапа — търпеливо продължи Боби, — влизаш в градината и я прекосяваш, докато стигнеш парника. Ще се убедиш, че вътре гъмжи от саксии. Значи вземаш един наръч саксии и заобикаляш парника, докато стигнеш едно дърво. Покатерваш се по него, завързваш едната саксия с канапа, закрепваш я да пази равновесие върху удобния клон, който, както сам ще се увериш, стърчи точно над парника, и сетне — след като предварително си паркирал Клем пред входната врата, правиш една-две крачки встрани, дръпваш рязко канапа, саксията пада, строшава стъклото на покрива, някой от къщата чува трясъка, излиза да види какво става, и, докато вратата е отворена и неохранявана, Клем се промъква вътре и се прибира на топло в леглото.
— Ами ако никой не излезе?
— Повтаряш процедурата с втора саксия. Логиката ми се видя необорима.
— Убедена ли си, че номерът ще мине?
— Досега никога не се е провалял. Това е начинът, по който неизменно се прибирах, докато отбивах наказанието си в „Света Моника“. Сега, Бърти, сигурен ли си, че всичко си разбрал и запомнил? Нека направим кратък преглед, защото е време да тръгвам. Канап.
— Канап. Или връв.
— Парник.
— Парник. Или оранжерия.
— Саксия.
— Саксия.
— Дърво. Покатерване. Клон. Слизане. Дръпване. Счупване. И хайде у дома. Нали разбра?
— Разбрах — рекох строго, — но искам и ти да разбереш едно нещо…
— Нямам време. Бързам. Пиши ми, ако искаш, но само на едната страна на листа. Всичко хубаво.
И тя отфуча, а аз, след като я проследих с гневни очи, се върнах при Джийвс, който показваше на малката Клементина как се прави зайче от носна кърпа. Дръпнах го настрани. Самочувствието ми се беше покачило, защото прозрях каква великолепна възможност ми се предоставя да го поставя на мястото му и да коригирам убеждението му, че в нашия дом единствено той е източник на ум и изобретателност.