— Джийвс — започнах аз, — сигурно ще се изненадаш като научиш, че изникна нещо като затруднение.
— Ни най-малко, сър.
— Така ли?
— Да, сър. Появи ли се госпожица Уикъм, ако ми позволите да изтъкна, винаги съм нащрек за затруднения. Ако си спомните, сър, аз нееднократно съм изтъквал, че госпожица Уикъм, макар да е очарователна млада дама, е склонна към…
— Да, да, Джийвс, знам.
— Какво е конкретното естество на сегашния проблем, сър? Аз му разясних обстоятелствата.
— На малката не й е разписана отпуската. Пратили я в леглото, задето сипала лимонада в мастилото, и сега си въобразяват, че тя там си прекарва вечерта. Вместо което обаче тя се отдаде на разгул в моя компания, като излапа вечеря, състояща се от осем ястия, след което се наслади и на сребристия екран. Нашата задача сега е да я върнем в леглото, без някой да ни усети. Може би трябва да спомена, Джийвс, че училището, в което се подвизава този млад мазол, е под попечителството на спомената вече госпожица Мейпълтън.
— Нима, сър?
— Да, Джийвс. Както сам разбираш, проблемът не е за пренебрегване.
— Несъмнено, сър. Ако ми позволите да изляза с едно предложение…
Аз очаквах това, затова побързах да вдигна ръка.
— Не желая никакви предложения, Джийвс — И сам мога да се справя.
— Аз просто щях да спомена…
Отново вдигнах ръка.
— Спокойно, Джийвс. Контролирам изцяло положението. Може би ще ти е интересно обаче да проследиш нишката на моите разсъждения. Като обмислих нещата от всички страни, съобразих, че заведение като „Света Моника“ неминуемо притежава парник, претъпкан със саксии. И тогава хрумване проряза съзнанието ми като мълния в нощта. Ще си набавя парче канап, ще завържа с него една саксия, ще я балансирам ловко върху клона — близо до парника сто на сто ще има дърво с надвесен над покрива клон, ще отстъпя няколко крачки, уловил единия край на канапа. Ти от своя страна ще се установиш заедно с хлапето недалеч от входната врата, като внимаваш добре да сте прикрити. Аз ще дръпна канапа, саксията ще строши стъклото, някой ще излезе да види какво става, и докато вратата е отворена, ти пускаш вътре малката и оставяш останалото на личната й съобразителност. Както вече си забелязал, твоето участие е сведено до необходимия минимум и простота. Не би трябвало да те обремени свръхмерно. Какво ще кажеш?
— Ами, сър…
— Джийвс, и преди съм имал възможност да коментирам тази твоя склонност да казваш „Ами, сър…“, когато предложа нещо стратегически хитроумно. И все повече не я одобрявам. Все пак бих изслушал каква критика би могъл да отправиш.
— Исках само да отбележа, сър, че планът ви ми се вижда прекалено усложнен.
— Когато си притиснат от такива тежки обстоятелства, няма как да не е усложнен.
— Не е необходимо, сър. Алтернативният вариант, към който бих си позволил да привлека вашето внимание…
— Няма нужда от алтернативи, Джийвс. Ще се придържаме стриктно към моите предначертания. Давам ти десет минути преднина. Това ще ти позволи да се сгушиш пред входа, докато аз си набавям връв. След което пристигам, за да свърша тежката работа. Край на обсъждането. Хайде, Джийвс, без много размотаване.
— Много добре, сър.
Преливах от жизнена енергия, докато препусках нагоре по хълма към „Света Моника“. Преливах от жизнена енергия и докато отварях портата и пристъпях на пръсти в тънещата в мрак градина. Но като прекосявах просторната зелена площ установих, че неизвестни злосторници са ми измъкнали всички кости и твърде несполучливо са ги сменили с преварени макарони.
Сигурно и на вас ви се е случвало да отпочнете някое дело по същия начин, за да установите миг по-късно без предупреждение, че някой е отвъртял бушона. Усещането е крайно неприятно и може да се сравни със спускане в експресния асансьор на нюйоркски небостъргач, когато на двайсет и седмия етаж установявате, че по невнимание сте изоставили всичките си вътрешности на трийсет и втория, но вече е твърде късно да се връщате да си ги приберете.
Тази истина ме клъцна като бучка лед, пусната във врата ми. Признах на себе си, че съм действал безразсъдно. Воден единствено от амбицията да дам един хубав урок на Джийвс, аз бях допуснал да се забъркам в най-неблагоуханната каша на своя живот. Колкото повече приближавах към къщата, толкова по-силно ми се искаше да не бях се отнасял с такава надменност към алтернативния му план. Алтернативен план беше тъкмо онова, от което изпитвах неотложна нужда в момента, и колкото по-алтернативен, толкова по-добре.