Тук аз се озовах пред вратата на оранжерията, вмъкнах се вътре, грабнах необходимите саксии и хукнах да диря дървото.
Едно мога да кажа за въпросното дърво — то като че ли нарочно е било засадено там с оглед на конкретните ми цели. Не че принципните ми възгледи, що се отнася до подскачането от клон на клон из градини, собственост на най-близките приятелки на леля ми, претърпяха някакъв прелом. Но от друга страна съм длъжен да призная, че щом като ми е било писано това да стане, от въпросното дърво по-подходящо едва ли щях да намеря. Беше кедрово, доколкото разбирам от ботаника, и преди още да се усетя какво правя, бях кацнал на върха му, а парникът проблясваше мътно под дъното на панталоните ми. Закрепих саксията на коляно и се заех да я завързвам с канапа. А докато вършех това, мислите ми неволно се зареяха мрачно към всевечната тема за Жената.
Не отричам, че в онзи момент нервната ми система бе подложена на неназоваем тормоз и като си помисли сега човек през призмата на изминалото време, както се е излегнал уютно на дивана с чаша в ръка, може да му се стори, че съм бил неоправдано строг. Но тогава, в онзи безбожно късен час, клекнал на върха на кедъра, аз задъвках мисълта, че не е било редно да се допусне този пол да задръства Земята. Жените, все повече стигах аз до това убеждение, просто не са каквото е нужно на Човека. Вземете например замесените в настоящата история. Леля Агата, известна още като Ужаса на Понт Стрийт, е видна столична човекоядка. Госпожица Мейпълтън, макар да я бях виждал само веднъж, от пръв поглед ми направи впечатление именно на жена, която би била най-добрата приятелка на леля Агата. Боби Уикъм, която само знае да накисва чистите души в калища, от които няма измъкване. Ами братовчедката й Клементина, дето вместо да заляга над уроците и да усвои изкуството да бъде добра съпруга и майка, прахосва пролетта на своя живот в пълнене на хорските мастилници с лимонада… Какъв отбор, а? Какъв отбор!!! Не, вие помислете само — какъв отбор!
Бях стигнал връхната точка на кипенето в своето искрено негодувание и тъкмо се канех да продължа в същия дух, когато изотдолу в очите ми най-внезапно блесна ярка светлина и до слуха ми стигна нечий глас.
— Ей, ти!
Беше полицай. Познах, че е полицай, не само по наличието на фенер в ръката му, а и понеже каза „Ей, ти!“ Сигурно си спомняте инцидента, при който ми се наложи да проникна с взлом в дома на Бинго Литъл, за да отмъкна от диктофона записа на лигавата статия на жена му, чийто главен герой бе самият той. Тогава на излизане от кабинета й се метнах право в обятията на Закона, а неговият конкретен пазител също каза „Ей, ти!“ Явно заучаването на тази реплика е част от задължителното им обучение. Пък и като се замисли човек, това си е твърде подходящ начин да се завърже разговор при обстоятелствата, в които те са принудени да общуват.
— Я слез веднага! — продължи той.
Слязох веднага. Тъкмо бях постигнал търсеното равновесие на саксията върху клона и имах треперливото усещане, че съм запалил фитила на бомба. Знаех колко много зависи от това равновесие. Ако то се запазеше, можех да се измъкна от деликатното положение с небрежен светски разговор. Ако саксията се строполеше, щях неимоверно да се затрудня с обясненията. То дори сега не ми хрумваше нищо достатъчно убедително.
Все пак опитах.
— А, господин полицай! — рекох.
Прозвуча ми слабо. Повторих репликата, като наблегнах на „А“, но не помогна. Стана ми ясно, че Бъртрам трябва да положи по-големи усилия. Затова казах:
— Всичко е наред, господин полицай.
— Наред, значи?
— О, да, да.
— Какво правехте там горе?
— Кой, аз?
— Да, вие.
— Нищо, сержанте.
— Ха!
Настъпилата пауза не беше отпочиваща и безметежна, като между стари приятели на чашка. Беше напрегната, неловка пауза.
— Ще се наложи да ме придружите до участъка — каза жандармът. Последния път, когато чух тези думи, се намирах насред Лестър Скуеър в нощта на гребните гонки2, когато по мое настояване старият ми приятел Сипи направи несполучлив опит да отмъкне полицейски шлем, без да съобрази, че копоят си е вътре в него. В онзи случай думите бяха отправени към Сипи, но въпреки това не ми погалиха слуха. Адресирани към мен направо ме разстроиха.
— Ама не, таквоз, чакайте! — запротестирах аз.
Дочу се тиха стъпка и кротък глас изрече зад гърба ми:
— Заловихте ли ги? Не, не сте. Това е господин Устър. Полицаят насочи светлинния лъч по посока на гласа.
— Ти пък кой си?
— Аз съм личният прислужник на господин Устър.
— Кой?
2
Традиционни съревнования по гребане между осморките на Оксфорд и Кеймбридж, които се провеждат всяка година през март-април по Темза в Лондон. — Б. пр.